Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (158)

12

Верена и аз продължаваме да се срещаме в парка на „Ангел Господен“. Разговаряме за всичко, за което бихме искали да говорим. Всеки от нас брои дните. Елба! Елба! Човек винаги трябва да се надява, нещо да си пожелава, към нещо да се стреми.

Целувки, разговори и държане на ръцете не стигат. Верена казва, че има чувството, че нощем пламти. Аз също. Лежа в леглото и чувам как Рашид (той все още спи в нашата стая) плаче в съня си и аз, който толкова рядко съм се молил, се моля: „Направи така, че времето да отмине бързо, Господи. Направи така, че да отмине бързо. Да сме на Елба…“

Не, сигнали с фенерчета и целувки вече не са достатъчни. Винаги съм мислил, че мога да се владея прекрасно. Но забелязвам, че способността ми да се владея, е на изчерпване, когато господин Манфред Лорд ме кани и е толкова любезен, толкова чаровен; когато господин Лео сервира; когато малката Евелин ме наблюдава с отвращение и ме наказва с пренебрежение. И когато Верена гледа покрай мен и аз покрай нея — Господи, нека вече да е юни. Остави ме да ида на Елба. Остави ме сам с Верена. Моля те, Господи.

Времето минава бързо. Вече е май. „Копер и Сие“ ми отнемат ягуара и аз отново трябва да лъжа Верена. Но вече е май! След един месец край на училището! И после…

Двамата сме толкова възбудени, когато си представяме това, Верена и аз, че ставаме непредпазливи и през следващите няколко дни го правим в гората. На зеления мъх под старите дървета, които разтварят нови листа. Първия път тя каза, че се чувства така, сякаш аз съм й отнел девствеността.

Иска да каже, че е минало много време, откакто сме били заедно. Сещам се за Джералдин, но нищо не споменавам. Винаги се разделяме веднага след това. Никак не е хубаво — нито за мен, нито за Верена, макар че тя твърди обратното. Не, хубаво ще бъде на Елба…

Джералдин…

Джеймс Хилтън, млад американец, пристигна при нас през април. Джералдин изостави Ларсен и си хвана Джеймс. През май дойде един грък. Тогава тя изостави американеца и се хвана с гърка. Тя отново е това, което винаги е била: Лъскавата курва! С мен не разговаря, но ме поздравява приятелски. Разхожда се демонстративно с Ханзи, както се води на разходка малко кученце.

Джералдин е най-слабата ученичка в класа. Всички учители се съобразяват с дългото й боледуване и са снизходителни към нея. Но по латински е толкова зле, че Порчето казва:

— Колкото и да съм наясно с обстоятелствата, не мога да поема отговорността да ви пусна в по-горния клас, Ребер, ако по най-бързия начин не се стегнете и не се вразумите.

Тази забележка ще струва на доктор Хаберле всичко, което е постигнал в живота си с много труд и пот. Малко преди приключване на занятията става голям скандал с Порчето. Пишем последното класно. В междучасието Джералдин е толкова нагла, че Порчето крещи:

— Ребер, днес ще дойдете в шест часа и ще останете допълнително! Такова поведение не мога да позволя.

Същата вечер Рашид и новата педагожка, която шефът назначи на мястото на госпожица Хилденбранд, играят в библиотеката с кутията строител. Новата педагожка е млада и хубава. Казва се Палмър. Големите момчета я ухажват…

Какво всъщност се случи тази вечер, вероятно никой никога няма да разбере. Знам само това, което ми разказа Рашид. Госпожица Палмър го оставила самичък, за да отиде набързо във вилата на големите момичета, където имала някаква работа. Било около 19:30 часа. Рашид казва, че внезапно чул някакво момиче да крещи. Той се изплашил ужасно. Момичето продължава да крещи:

— Помощ, помощ!

Рашид излиза на стълбите.

— Помощ! Пуснете ме! Пуснете…

Рашид изтичва по стълбите нагоре към първия етаж. Една врата се блъска — нашата. Едно момиче изхвърча навън. Джералдин. Роклята й е разкъсана, чорапите смъкнати. Тя крещи:

— Помогнете ми! Повикайте някой. Той иска да ме изнасили!

Рашид казва, че не знае какво означава думата, но веднага се развикал за помощ. Двамата се втурнали по стълбите. Рашид видял една сянка да се измъква от класната стая и бързо да хуква в обратна посока. Той не успял да разбере кой е. Смрачавало се…

Когато на виковете им се появяват шефът и двама учители, Джералдин е изпаднала в истеричен плач и гърчове. Тя повтаря непрекъснато:

— Той искаше да ме изнасили…

Кой? Това не казва.