Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (105)

13.

16:45.

От четвърт час Порчето е съсредоточил усилията си върху Тацит.

Лежа до Верена на широкото легло. Свещите са изгорели докрай. Само червената светлина на реотана на електрическата печка осветява помещението. Продължава да вали. Верена се изправя и гаси цигарата си.

— Това е животът ми — казва тя. — Сега го познаваш така, както и аз твоя.

Тя седи пред мен, прибрала крака до тялото си, гола. В стаята е топло.

Аз галя гърдите й, бедрата й.

— Един път те попитах дали си обичала бащата на Евелин, ти отговори с да.

— Наистина го обичах. За съжаление.

— Обичаш ли го още?

— Отдавна вече не. Дори не си спомням как изглеждаше.

— Дълго време ли беше секретарка?

— Смених много служби. В повечето случаи трябваше скоро да напускам.

— Защо?

— Колежките злословеха срещу мен.

— Защото си хубава.

— Възможно. Скоро след като постъпех някъде, започваха клюки, че имам нещо с шефа. По това време ми беше много трудно. Не бях научила нищо като хората. Опитах работа в данъчна служба, в една експедиционна агенция, работих в приемната на една фирма за обзавеждане — всичко напразно. Ставаше все по-трудно. Дрехите ми бяха стари и демодирани. Нови не можех да си купя. Трябваше да напусна жилището с Евелин, защото повече не можех да плащам наема. Намерих по-малко. Скоро трябваше и него да напусна. Накрая живеех в една отвратителна малка дупка до железопътната линия.

— А баща ти?

— От време на време ми пращаше пари. Не искам да се изкарвам героиня, повярвай ми, Оливер. Но аз връщах парите обратно. Не можех да забравя как почина майка ми. И днес не мога да го забравя. — Тя отново легна до мен и ние дълго мълчахме, хванати за ръце.

После тя каза:

— На улицата никога не излязох. Разбира се, имах връзки с мъже. Излизах с тях. Но когато разберяха в какви условия живея, те бързо ме напускаха.

— И когато откриваха, че имаш бебе.

— Естествено. И тогава… Знаеш ли… Не, мисля, че не мога да го кажа.

— Кажи го.

— Не че не искам да го кажа, но мисля, че не мога да го изразя. Мъжете…

— Какво?

— Те много бързо забелязват, когато се преструваш, че изпитваш любов или страст…

— Жените също. В това отношение вие даже имате предимство. Много по-бързо го разбирате. — Сещам се за нещо: — А мъжът ти?

— Това вече ти го разказах. Срещнах го вечерта, когато исках да убия Евелин и себе си. Когато бях останала съвсем без сили, Евелин налетя на колата му…

— Нямах това предвид.

— А какво?

— Ти все пак не обичаш мъжа си.

— Не.

— И той не забелязва нищо? Точно той не забелязва нищо?

— Естествено, че забелязва. Дори ми го е казвал.

— И?

— Смята, че за него е без значение. Той ме обича, това му стига. Казва, че никога няма да ме напусне. — Гласът й става по-силен. — Какво мисли в действителност, не знам. Не знам дали още утре няма да ме обвини, че имам връзка с Енрико, с тебе или с някой друг, и няма да ме изхвърли. Но кажи ми нещо, Оливер, само едно нещо ми кажи — сега разбираш ли, че не искам никога вече да живея в такава мръсна дупка на железопътната линия, да нямам нищо за ядене, да пия шампанско с гнусни еснафи и да им позволявам да ме пипат? Разбираш ли сега, че не искам никога вече да съм бедна, никога, никога вече?

— Разбирам го.

— Ти си чудесен.

— Не съм чудесен. Но ти счупи грамофонната плоча.

— За което сега съжалявам.

— Не говори така!

— Нали искаме винаги да си казваме истината?

— Аз ще прибера парчетата.

— Глупаво момче!

— За да ти ги покажа някой ден.

— Не започвай пак, моля те! Беше толкова хубаво… Както никога с никого…

— И с мистър Стивънс ли?

— Защо питаш?

— Защото той е бащата на Евелин. От него ревнувам.

— Недей. Казах, че дори не помня как изглеждаше. И… вече не знам как беше с него.

— Но…

Тя пъхва ръката си в моята.

— Късно е. Трябва да си тръгваме. Имаме толкова малко време, любими, толкова малко време.

Ние се целуваме. Толкова малко време!