Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (44)

20.

Отивам в една от баните, заставам под душа и се сапунисвам продължително, защото имам време. Часът е само 21 и 30. А Верена каза да изляза на балкона в 23 часа.

След душа си отивам в стаята. Грамофонът свири, чувам втория концерт за пиано на Рахманинов. Волфганг и Ноа са вече в леглата си. И двамата четат. Когато влизам, те ме поглеждат, след това се споглеждат и се хилят.

— Какво е толкова смешно?

— Ти.

— Как така?

— Ами просто си смешен — казва Ноа. — Ходиш смешно, говориш смешно, прибираш се смешно. Просто днес ти е смешен ден. За мен си даже още по-смешен, отколкото за Волфганг.

— Какво означава това?

— Бяхме се хванали на бас.

— Недей да мислиш, че аз го намирам по-малко смешен, защото загубих десет марки — казва Волфганг.

— Какъв бас сте хванали?

Ноа пак се хили:

— Дали Лъскавата курва ще те хване още от първия ден.

— И откъде знаете дали ме е хванала?

— Инстинкт — казва Ноа и смехът му кънти.

— Глупости — обръща се Волфганг към мен. — Само по инстинкт никога нямаше да загубя десет марки. Ханзи ни каза.

— Ханзи?

— Разбира се. Той разказва всичко. Винаги. На всички. Днес следобед в два в малката падина. Така ли е?

Аз мълча.

— Виждаш ли. На Ханзи може да се разчита — казва Ноа. — Между другото, от десетте една е негова, това беше уговорката.

— Уговорките винаги ли са такива?

— Разбира се. Ако някой иска да знае нещо за някой друг, вика Ханзи и му обещава определена печалба. Ханзи действа безотказно.

— Тогава той трябва да е доста състоятелен — казвам аз.

— Така е. Има грамадна касичка, в която още преди ваканцията нищо вече не можеше да влезе. Сега си купи нова.

— Къде е старата?

— Заровена в гората — казва Ноа.

Ханзи. Винаги и навсякъде Ханзи.

Лягам си.