Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (151)

5.

Когато се унасяте в спомени, когато си припомняте, събитията не следват хронологичен ред, подредени във времето и пространството.

Преживявате нещо в настоящето и си спомняте за нещо в миналото. Виждате някакъв предмет и си спомняте за друг подобен.

Ние изпреварваме холандския ягуар и аз се сещам за моя ягуар, който е изложен на витрината на „Копер и Сие“. Още не се е намерил купувач. Да се надяваме, че ще се намери. Защото тогава ще взема пари. Седем полици все пак бях изплатил. След това майка ми влезе в лудницата и банковата й сметка беше блокирана. Опитах се да продам часовника си, златната писалка и бинокъла. Но за тях ми предложиха смешно малко — нямаше да стигне и за две вноски дори. За да не загубя колата направих нещо, за което още дълго ще се срамувам — помолих баща ми за пари. Телефонирах му и му поисках.

Очевидно той има по-силен характер от моя.

— От мен не очаквай нищо повече. Получаваш достатъчно. За теб се грижат. Или искаш да ми кажеш за какво са ти парите?

— Не.

— Добре. Остани си със здраве.

След това изминаха два пъти по четири седмици, през които съгласно договора можех да изплатя полиците, и тогава пристигна един господин от „Копер и Сие“ във Фридхайм и изкара ягуара от гаража на госпожа Либетрой. Излъгах Верена.

— Знаеш ли, колата никога не ми е принадлежала. Баща ми временно ми я даде. Скарах се с него — заради майка ми. Затова си поиска обратно ягуара.

— Но как тогава ще дойдеш в Италия?

— Има железници.

— А на острова?

— Сигурно има автобуси?

— Ти толкова много обичаше колата си.

— Дано не ми се случи нещо по-лошо. Освен това колата не беше моя, нали току-що ти казах.

Когато излъгах Верена, беше май, но аз я лъгах още преди това, въпреки че си бяхме обещали винаги да си казваме истината. Не ми беше лесно да я лъжа. Но го правех от страх да не я загубя. А изпитвах ужасен страх — от онази вечер на 4 март, когато Манфред Лорд ни разказа, че Джералдин го е посетила. Тогава едва успях да се върна в интерната, толкова се бях ужасил…

На следния ден съм в гаража на госпожа Либетрой и чакам обаждането на Верена. Досега никога не се е обаждала в неделя, но тази неделя ще се обади. И тя е уплашена, гласът й трепери.

— Какво ще стане сега?

— Нищо — отговарям аз. Цялата нощ не бях спал, обмислях какво да говоря.

— Но ако той знае всичко…

— Виждаш, че не вярва.

— Преструва се. Изчаква. Преценява. Ти не го познаваш. Ако това момиче дойде пак…

— Няма да дойде пак.

— Но ако тя наистина има доказателства? Ако мъжът ми ги притежава вече?

— И тогава няма да направи нищо. Той не може нищо да направи. И аз имам доказателства.

— Какво имаш?

— Не се страхувай, Верена. Мъжът ти е умен, прекалено умен.

— Не те разбирам…

— Верена, къде си?

— В една поща.

Мисля, че мога да рискувам. Опасността някой да подслушва, е равна на нула. Фридхайм има самостоятелен код за избиране.

— Мъжът ти ми даваше постоянно да нося книги за баща ми. И баща ми даваше книги за него.

— Да, е?

— Фотографирах много страници. Имам доказателства. Мога дори да изнудвам мъжа ти, ако се наложи.

Изнудване.

Сега вече съм като господин Лео, като Ханзи, като Джералдин.

— Вчера той пак ми даде книга за баща ми. И баща ми пак ще ми даде книга за него. Аз отново ще снимам страниците. Колкото по-дълго продължава това, толкова по-здраво държим мъжа ти в ръцете си. Успокой се, това е най-важното. Мъжът ти не бива да усети, че си нервна. Още няколко месеца, и сме на Елба. Още няколко месеца, и сме заедно. Фермата, която иска да ме ангажира, е готова още в края на годината да ми даде дългосрочен аванс.

Чиста лъжа. Няма никакви такива обещания.

— Ах, Оливер, тогава ще мога още в края на годината да го напусна.

— Естествено. Ще се настаните с Евелин в някое жилище. Докато се обяви разводът, аз ще съм си взел матурата и вече ще работя.

Лъжи. Лъжи.

Какво ще е по Коледа, в края на годината?

Жилище? С какво?

Развод? Тогава Верена ще трябва да признае всичко. Но до декември има още много време. Сега е март. Кой знае какво ще се случи още! Лъжи. Лъжи. Трябва да продължавам да лъжа.

— Само че през следващите три месеца трябва да бъдем предпазливи. Не бива да се срещаме вече в кулата.

— Не бива.

— В интерната има едно сакато момче, то ме шпионира.

— Аз мислех, че Джералдин…

— Не. Да. Не.

Сега казвам истината, почти цялата: че бях посетил Джералдин и че тя се закле да отмъсти, защото я изоставям; че съм засегнал смъртно сакатия, който иска да бъда само негов приятел, като съм разрешил Рашид да спи в моята стая; че сакатият и Джералдин след това очевидно са се сговорили.

— Разбирам…

Наистина ли разбираш? Разбираш ли всичко? Аз не. Естествено, Ханзи е разказал на Джералдин всичко което знае. Но какво знае той всъщност? Той не може да ме е следил във Франкфурт. Това е възможно само за един човек и аз знам как се казва той: Лео.

— Верена…

— Да?

— Сега трябва много да внимаваш. Трябва да си недоверчива към всеки, към всички твои приятели, към всички служители, особено към Лео.

— Защо особено към него?

— Мисля, че той те шпионира по нареждане на мъжа ти. Сакатият мъник не може да знае всичко. Джералдин също не може да знае всичко.

— И Лео не може. Ние все пак бяхме много внимателни.

За съжаление недостатъчно внимателни. Иначе щях още да имам кола. Дали Лео не иска пари и от Манфред Лорд за информациите си?

— Пази се от Лео заради мен, моля те!

— Естествено. Ще правя всичко, което кажеш… Оливер, кога ще се видим отново?

— Утре летя за там. В петък отново съм тук. Ако можеш, обади се. Аз ще чакам. Кога ще дойдете вие тук?

— На петнадесети март.

— Тогава всичко ще бъде по-лесно.

— По-лесно!

— Мила моя, сега не бива да си изпускаме нервите. Още преди петнадесети сто на сто ще бъда поканен у вас. Баща ми със сигурност ще ми даде книга за твоя мъж. Ще видиш колко внимателен и любезен ще бъде той с мен…

И наистина.

В петък, 10 март, аз се връщам от Ехтернах. Още на другата вечер съм поканен отново от господин Лорд. Този път баща ми ми даде да нося една стара Библия. Той ми я връчи в хотела. Аз му се бях обадил:

— Нося книга от господин Лорд. Ти обаче ще трябва да дойдеш да си я вземеш.

— Защо?

— Защото повече няма да стъпя в къщата ти. Не ме питай защо. Току-що се връщам от лудницата.

Четвърт час след това татенцето ми беше в хотела. Той взе книгата от Манфред Лорд и ми даде Библията. Остана три минути. Гледах по часовник.

След завръщането ми в интерната, за да фотографирам страниците, на които имаше прободени букви, ми беше необходима половин нощ. Едва успях да свърша. В събота вечерта отпътувах за Франкфурт, за Микел. Тогава все още притежавах моя ягуар. Пред камината Манфред Лорд отново изказа мнението, че най-приятните вечери са все пак тези, които са в най-тесен кръг. Да, наистина! Той се възхищава на Библията. След това ни оставя за няколко минути сами.

— Кога? — шепне мигновено Верена. — Къде? Бързо!

— Обади се утре.

Тя изважда от деколтето на роклята си малък сгънат плик.

— Какво е това?

— Ще видиш.

В плика имаше малки нежни косъмчета. Вълнисти…