Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (163)

17.

Барът е голям. С махагонова ламперия и прекрасен дълъг плот.

— О, мисис Дърам! Радвам се да ви видя отново. Два Джони, да?

— Да, Роберто, благодаря.

Роберто ни донася таблата с чашите на пейката на палубата.

— От сега нататък както обикновено, мисис Дърам?

— Както винаги.

Келнерът се смее, показва блестящи бели зъби. Симпатично момче.

— Какво означава „както винаги“?

— Че той ще носи на всеки четвърт час-два нови Джони.

— Изключено.

— Защо? Цялото пътуване продължава не повече от час и половина. Не ви понася уискито ли?

— Не това имах предвид.

Тя ме поглежда, след това слага ръката си върху моята и казва:

— Разбирам. Парите ви са малко. Но вие сте твърде горд, за да позволите да ви почерпя.

— Не чак толкова горд, но…

— Слушайте, млади човече, аз имам повече пари, отколкото мога да изхарча през целия си живот. Какво ще стане с тях, когато умра?

— Дъщеря ви…

Мисис Дърам отпива голяма глътка и обръща лицето си към вятъра, който мирише на водорасли и морска вода.

— Днес на обед ви излъгах, господин Мансфелд. Вирджиния не е директор в нашите заводи. Тя се омъжи за един беден композитор и от десет години живее в Канада. Преди да тръгне, ме прокле. Не желае да ме види повече. Тя никога няма да вземе и едно пени от мен.

— Но защо?

— Аз съм виновна. Да, на четиринадесет години тя дебютира на сцената. Но аз й попречих да стане актриса. Насилих я да работи в нашите заводи. Аз… исках да има някой, който да продължи да ръководи всичко, когато… вие разбирате. Търсех мъж за нея, който да разбира нещо от индустрия. Тогава тя ми представи този композитор. Аз отказах дори да му подам ръка. Приятели ми пишат, че май нещата при тях не вървят добре там, в Канада.

— Приятели?

— Да, приятели, господин Мансфелд. Вирджиния никога не ми пише. Тя ме мрази. Да, тя ме мрази! Може би затова пътувам толкова много.

— Мисис Дърам…

— Уискито наистина е добро, нали?