Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (57)

12.

Три следобед, слънце, южен вятър, облаци се носят по синьото небе. Сто и двадесет ученици стоят безмълвно пред една пещера в малката падина и наблюдават това, което прави нежната млечнокафява Чикита. Тя слага отворени шишета с ракия в пещерата, оставя пакети с цигари до тях и кибрит. За да могат духовете да си запалят цигарите. И шишетата трябва да са отпушени, защото духовете нямат отварачки. В горите над Рио де Жанейро, под Корковадо^[1], обясни Чикита, имало много пещери и навсякъде е пълно с цигарени кутии и шишета. И бели жени правят макумба, за да бъдат покровителствани техните любими, за да се изпълнят желанията им. Чикита беше казала: „Естествено, в Рио разни говеда, стари скитници, които претърсват пещерите, крадат цигарите и пият ракията. Но хората при нас въпреки това вярват, че духовете са ги взели.“

— Значи макумбата е измама? — попитах аз.

А тя отговори:

— Смяташ ли, че когато католическият свещеник пие вино и казва, че това е кръвта на Христос, дава ти нафора и казва, че това е тялото Христово, това е измама?

Сега Чикита запалва свещите и капва по малко восък на пода на пещерата, за да ги закрепи. Пали поне петдесет свещи, за което отива доста време. В малката падина е съвсем тихо, никой не говори, само вятърът шуми над нас в клоните на дърветата. Големи ученици. Малки ученици. Момчета. Момичета. Бели. Черни. Жълти. Кафяви. Деца от цял свят. Дошли тук за тази макумба, дано помогнат на Гастон и Карла, влюбените, изключените, с почит към духовете, с намерение да ги умилостивят с подаръци, та духовете да направят Гастон и Карла щастливи.

До мен е Джералдин. Отсреща е Ханзи, моят побратим. Той не ни изпуска от очи. Този боклук! Преди малко разбрах, че Ханзи е вече на тринадесет години, а не на единадесет. Попитах го. Той каза: „Така е, но съм сакат, джудже, нали? И без това ми се подиграват. Два пъти повтарях класа. Ако знаеха, че съм на тринадесет и съм толкова дребен и хилав… Това си е просто самоотбрана.“ Значи е на тринадесет, съкровището. Затова говори така разумно. Все се чудех, че на единайсет години може да говори така умно…

— Кога ще те видя? — шепне Джералдин.

Знам, че трябва да сложа край на това с нея, но още не знам как. Сега ми е необходимо време. Трябва да помисля. Може би дори ще се наложи да обсъдя въпроса с побратима. Аз шепна:

— Днес не. Имам температура. Трябва да съм на легло. Станах само за макумбата. Довечера ще дойде лекарят.

— Нещо сериозно ли е?

— Ами! До утре ще ми мине.

— Оливер.

— Да?

— Нищо. Само Оливер. Толкова обичам името ти, Оливер. Когато днес те нямаше в класа, изпитах такъв страх… такъв ужасен страх, че нещо ти се е случило…

— Ах!

— Не, наистина! Успокоих се едва когато Волфганг ми каза, че си на легло с температура.

Благодаря, Волфганг.

— Обичам те. Обичам те. Обичам те.

Чикита вече е запалила всички свещи.

Идва ми нещо на ум.

— Трябва да бъдем предпазливи. Иначе ще ни изключат като Карла и Гастон. Шефът има доносници навсякъде. И между учениците също.

— Имаш право — тя се отдръпва малко настрана. — О, господи, представи си, че ни разделят. Аз… аз ще се самоубия!

— Глупости!

— Изобщо не са глупости. Аз наистина ще…

За щастие в този момент малката Чикита става и започва да говори на английски.

— Шт — казвам аз.

— Сега ще говоря с духовете — обяснява Чикита. — Както се прави в нашата девствена гора. Ще помоля добрите духове да пазят Гастон и Карла и тяхната любов и да ги пазят от лошите духове. Вие, останалите, се молете за изключените, всеки на своя език, всеки на своя бог. Но всички трябва да гледате горящите свещи.

Докато казва това, се държи като велик магьосник на някое негърско племе. Движи заклинателно ръце, тялото й се извива и тя говори с духовете, малката Чикита, чийто баща строи язовир в Чили; малката Чикита, която няма да види баща си следващите три години; малката Чикита, която на въпроса на госпожица Хилденбранд кое е най-страшното нещо на света, отговаря: „Децата. Така казва баща ми.“

Тя се вие и се върти, вдига ръце във въздуха и говори на португалски с духовете, тук, в Таунус, в центъра на Германия, на тринадесет хиляди километра от родината си.

Аз гледам децата. Някои се молят на глас, някои мълчаливо. Всички гледат към горящите свещи в пещерата. Моли се и Ноа. (Интересно — той, който го дава толкова интелектуално!) Джералдин, сключила ръце, се моли мълчаливо. Рашид, малкият принц, се моли на персийски. Други се молят на английски. „Комунистът“ Джузепе се моли на италиански и току се кръсти. (Виж ти!) Чувам много езици. Към много различни духове са отправени молитвите за Карла и Гастон и за тяхната любов. Али, малкият чернокож с манията за величие, между другото го няма. Той не присъства на макумбата в знак на протест. „Това са езически дяволии — би казал той, ми обясни Ханзи. — Всички сте грешници и ще отидете в ада, щом участвате в това. Има само един Господ, моят!“

Ах, малкият Али…

След известно време започвам да се моля и аз, разбира се, мълчаливо.

Мили боже, направи така, че между Верена и мен да има любов. Направи така, че да се съберем и да останем заедно. И никога нищо да не може да ни раздели. Аз съм достатъчно зрял. Мога да работя. Мога и трима ни да изхранвам — Верена, Евелин и себе си.

— Молиш ли се? — шепне Джералдин.

— Да.

— За какво?

— Двамата да са щастливи.

— Аз се молих ние да сме щастливи. Тъпо ли е? — Тя ме гледа умолително.

— Моля ти се. Не, разбира се.

Какви ги върша с Джералдин?!

Чикита вдига ръце и казва:

— Това е краят на макумбата. Разотивайте се всички. Всеки поотделно. Никой да не говори с другите и да не се обръща. Всеки трябва да мисли само за Гастон и Карла. Иначе макумбата няма да подейства.

Сто и двадесет ученици се разпръскват мълчаливо, мислят за Карла и Гастон. И в малката пещера горят свещите, остават цигарите и кибрита за духовете, шишетата — готови, отпушени. Защото духовете нямат отварачки.