Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (36)

12.

Може би е симпатично момче този Валтер Коланд, но не е честен, не, в никакъв случай.

Причакваше ме в гората, когато вечерта се връщах от училище в „Квеленхоф“. Скочи ми отзад и ме удари с юмрук в тила, така че се спънах и паднах. Тогава той ме притисна под себе си и започна да удря където му падне. И проклетите му удари бяха бързи и силни, той е по-як от мен.

Моят побратим ли ми го докара това? Или русокосият Валтер сам се е досетил? Вече е съвсем тъмно в гората и сега аз успявам да надделея, Валтер не е чак толкова по-силен. Ние се търкаляме напред-назад в пръстта и камъните.

Накрая му нанасям удар в лицето. Имам късмет и добре съм го уцелил. Той стене и се изплъзва встрани, а аз се изправям. За всеки случай го ритам още веднъж. Той остава да лежи и на лунната светлина виждам, че се разплаква. Само това липсваше.

— Остави я на мира — ми казва.

— Коя?

— Ти знаеш.

— Нямам представа.

— Ти можеш да имаш, която си поискаш. Аз имам само нея.

— Ставай!

Той става.

— Аз не съм баровец като теб. Нямам богат баща. Родителите ми са бедни.

— Какво общо има това?

— У нас вкъщи са само скандали. Казвам ти, Джералдин е единственото, което имам.

Искам да отговоря: „Кой ти я взима?“, и тогава чувам нейния глас:

— Ти ме имаш? Ти ме имаше. Свършено е. Край. Приключи.

И двамата се обръщаме. Тя стои там със зелената си набрана пола, наметната с яке, облегнала се е на едно дърво, и се усмихва с безумната си усмивка.

— Какво правиш тук? — питам аз.

— Исках да те взема за вечеря.

Валтер стене.

— Видя ли боя? — питам я аз.

— Да. Защо?

Сега забелязвам, че носът ми кърви. Покапала е кръв и по коженото ми яке. Гадост! Толкова си обичам коженото яке. Вадя си носната кърпа, държа я под носа си и питам:

— Защо не се появи по-рано?

— Защо да се появявам? Видях всичко и чух всичко.

Русият Валтер, горкият, отива при нея и понечва да сложи ръка на рамото й, но тя го отблъсква.

— Джералдин… Моля те… моля те… не се дръж така с мен…

— Я стига!

— Ще направя всичко… всичко, каквото поискаш… Ще се извиня на Оливер… Оливер, моля те да ме извиниш!

Носът ми продължава да кърви и аз не отговарям.

— Аз те обичам, Джералдин… Така безумно те обичам… — Казва го наистина идиотът!

— Престани!

— Не мога да престана.

— Ти ме отвращаваш.

— Какво?

— Да! — закрещява тя така, че гората кънти — Ти ме отвращаваш, отвращаваш, отвращаваш! Сега разбра ли? Бях ли достатъчно ясна?

— Джералдин… Джералдин…

— Махай се!

— Но какво ще правя без теб… имам само теб. Моля те, Джералдин, моля те… Ходи с Оливер… но ми позволи да остана с теб… Само да остана с теб…

Започва да ми се повдига. Един мъж не може да говори така. С всяка негова дума тя все повече и повече се вживява в ролята на кралица.

— Между нас всичко свърши — повтаря тя и аз си мисля за това, че неговите родители са бедни и живеят в постоянни кавги и че нейните родители са разведени, и какви нещастници са всички те, и как все повече си причиняват болка. Все повече и все повече. Често си пожелавам да не бях се раждал. Никога.

Джералдин размахва във въздуха една пръчка и крещи:

— Няма ли най-сетне да изчезнеш и да ни оставиш сами?

Валтер се измъква като бито куче, изчезва в тъмнината между дърветата. Тя веднага пуска пръчката и се хвърля на врата ми. Целува ме. Пламти.

— Ела…

— Не сега.

— Моля те, моля те, сега. Моля те.

— Не — казвам аз. — Трябва да отиваме на вечеря.

— Няма нужда да ядем. — Тя се притиска в мен.

— Напротив. Трябва. Особено аз. Изобщо трябва да правя всичко възможно да избягвам всякакви скандали. Изхвърлен съм от пет интерната. Този тук е последният, друг няма да ме приеме вече. Ти трябва да се съобразяваш с мен.

— Това и правя… Това ще правя… Никога няма да ти създавам проблеми, любими, никога… Ще правя всичко, което поискаш… само да останеш с мен…

Сега ви питам: намирате ли живота за толкова хубав? Преди две минути Валтер говореше по същия раболепен и безпомощен начин като Джералдин сега. Най-случайно в момента аз съм този, който ги превъзхожда. Защото не съм влюбен.

— След вечеря?

Кимам.

— На нашето местенце, нали? В падината.

Аз кимам. Твърдо съм решил след вечеря веднага да тичам в „Квеленхоф“. Няма да ходя в шубрака. Не искам повече да се срещам с Джералдин. Никога вече. По време на боя, по време на целия разговор, по време на целия час по история мислех за Верена. Какво й предстои. И че ще я видя в четвъртък преди обяд в клиниката. Верена. Верена. Верена.

— Толкова съм щастлива… Ти не знаеш какъв ден е това за мен — казва Джералдин.

— Ела сега да ядем.

— Да, ще вечеряме набързо. И след това в падината! Има луна… Оставила съм в училището едно одеяло… Ако знаеше, ако знаеше…

— Какво?

— Почти свършвам дори само да ме докоснеш, Оливер. Само да ме погледнеш… Обичам те, Оливер, толкова много те обичам…

— Ако не идем сега да ядем, ще направи впечатление. Не мога да си го позволя. Особено пък с момиче. Шефът само чака нещо такова.

— Да, Оливер, да, отиваме. Абсолютно си прав. Знам, че не ме обичаш…

Трябва ли да й отговоря? Не.

— Обичаш тази жена, на която занесе гривната…

Сега трябва да й отговоря.

— Не е вярно.

— Напротив, вярно е… Не я знам коя е… и не искам да знам… докато ти не ми кажеш това, което аз казах на Валтер.

— Кое?

— Отивай си. Махай се. Остави ме на мира.

Горкият Валтер, ако знаеше!

Горките хора! Ако знаеха…

Направо си е щастие, че човек знае толкова малко, нали?