Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (16)

15.

Над огледалото за обратно виждане има лампичка, която светвам. Обръщам огледалото към нея и казвам:

— Оправете си лицето. Не бива да ви виждат в този вид.

Послушно като дете тя изважда пудриера и червило от джоба на шлифера си и започва да се оправя. Аз я гледам и мисля: „Девет марки и осемдесет, тридесет таблетки веронал. Колко е красива, колко е красива, колко е красива.“ После казвам:

— Тогава сте живели бедно. Но невинаги сте мизерствали.

— Откъде знаете?

— Не знам. Чувствам го. Вашето семейство някога трябва да е било много богато. Защото само който познава богатството и после го е загубил, има такъв страх да не загуби пак това, което има, и отново да стане беден.

Тя мълчи.

— Не искате ли да ми кажете произхода си?

— Не. — Тонът й е злобен, агресивен.

— Добре. Ще бъдете ли сега поне разумна?

Тя кима. И аз мисля, че сега ще е разумна, иначе нямаше да си освежи грима.

— Ще се върна в интерната. Вие ще се приберете. На професор Флориан ще кажа, че ми е открадната гривна на майка ми, която тя ми е дала да занеса на един франкфуртски златар. Момичето, което и да е то, няма къде да иде с нея. Всички ученички в осем трябва да са в спалните си. Ще претърсят всичките спални. Аз ще настоявам. Иначе ще извикам полиция…

— Полиция… — Тя ме гледа втренчено.

— Гривната е на майка ми, не забравяйте! Така че е важно. Ако мъжът ви наистина се върне утре вечер, имаме достатъчно време.

— Ами ако блъфира? И ако се върне по-рано?

— Боже мой, това едва ли е единствената скъпоценност, която имате, нали?

— Не. Той… той ми е подарил много.

— Ето на! Може изобщо да не забележи, че не я носите. Но ако забележи, може да сте я дали на някоя приятелка. Все ще можете да го излъжете. Не сте вчерашна.

— Явно имате чудесно мнение за мен.

— Нека ви кажа какво мисля. Ние си приличаме толкова много, като две капки вода. Така че мнението ми за вас е добро, ясно ли е?

Тя не отговаря.

— Къде се намира вилата ви?

— Точно над старата кула.

— Аз ще живея в „Квеленхоф“. Знаете ли го?

— Да.

— Вижда ли се интернатът от вас?

— От спалнята ми.

— Сама ли спите?

— Да. С мъжа ми от много време вече не…

Как не срещнах поне една жена, която да не казва същото! При това не съм й любовник. Явно е някакъв трик. И при мъжете също. И мъжете са същите. Интимни отношения с жена ми? Вече от години не!

— Вие имате фенерче. Аз също. Тази нощ точно в единадесет погледнете през прозореца. Ако видите, че на всеки пет секунди светвам, значи още нищо не съм постигнал и положението е лошо. В такъв случай утре сутринта в осем ще се срещнем пак тук и тогава ще мислим какво да правим по-нататък.

— В осем трябва да сте на училище.

— Нищо не трябва — казвам аз. — Ще ми светнете един път в отговор, за да знам, че сте разбрали сигнала ми. Сега още нещо — ако светвам два пъти бързо едно след друго, значи вече съм взел гривната. И тогава ще дойдете утре сутринта пак тук в осем и аз ще ви я дам. Късно нощем не бива да излизате от къщи независимо дали мъжът ви е там или не. Но поне ще спите спокойно.

— Никога през живота ми никой не е правил…

— Да, да, добре. Ако светвам три пъти едно след друго, ще означава, че знам кое е момичето и къде е скрита гривната, обаче ми е необходимо време. Трябва да предвидим всички възможности. В такъв случай вие ще светнете един път, че сте разбрали. И тогава аз ще сигнализирам за времето, по което се надявам, че ще мога да ви дам гривната. Значи — осем пъти е осем часът, тринадесет пъти е тринадесет часът и така нататък. Ясно?

Тя кима мълчаливо. Сега лицето й отново е наред. Светлината на малката лампа над огледалото за обратно виждане пада върху нас. Тя ме гледа и от погледа на грамадните й черни очи ми се завива свят. Не искам да го правя, искам да се държа прилично, но това са нейните очи, нейните невероятни очи. Притеглям я към себе си, за да я целуна. Тогава тя взема ръката ми и я поднася към устните си с движение, което е едновременно нежно и възпиращо — и по-хубаво от най-хубавата целувка, която някога съм получавал.

— Sorry — бързо казвам аз, заобикалям колата и й помагам да слезе. — Не се разстройвайте. Ще успеем. Имал съм какви ли не подобни случки.

— Вие сте чудесен — казва тя.

— Аз съм мизерник и нищо друго. Но толкова ви харесвам! Аз… аз ще направя всичко за вас, всичко.

— Вече правите толкова много за мен.

— Но искам и да получа отплата.

— Вече го забелязах.

— Опитът за целувка? Беше чисто механично. Рутина. Правя го винаги. Но ако намеря гривната, ще искам нещо.

— Какво?

— Тридесет таблетки веронал.

Тя не отговаря.

— Ако не приемете предложението ми, ще разтурим сделката.

— Господин Мансфелд, вие наистина нямате никаква представа в какво положение се намирам независимо от гривната…

— Не искам и да знам. Искам таблетките. Ще ги получа ли, или не?

Тя ме гледа толкова продължително, че пак ми се завива свят, след това поднася отново ръката ми към устните си и кимва.

— Значи в единадесет — уточнявам.

Тя се запътва нагоре към старата кула, където играят дъщеричката й и боксерът Асад. И двамата тичат насреща й. Майка и дъщеря ми махат. Аз махвам в отговор. После сядам в колата, включвам дългите светлини и виждам Верена, Евелин и кучето да изчезват зад старата наблюдателница в черната гора, докато обръщам колата. Малко преди кръстопътя спирам и вдигам ръка към лицето си, ръката, която тя допря до устните си. Ръката ми мирише на „Диорисимо“, на жена, на грим и пудра. Затварям очи и прекарвам ръка през лицето си, докато птици и животни огласят гората, а пред мен прелитат коли.

Мирисът на нейния парфюм, на устните й, на кожата й обгръща цялото ми лице. Отварям пак очи, виждам ръката си и я стискам в юмрук, като че ли така ще мога да задържа по-дълго този аромат. При това ми идва на ум, че Милтън (Джон май беше, големият английски поет; знаете го), че този Милтън е прекарал доста от живота си в Италия. Той я наричал своя рай. На старини ослепял. Приятели го върнали в студената мъглива Англия и той седял вечерите пред огъня в камината с една изсъхнала маслина в ръка. Икономката му разказвала на съседите, че при това винаги се усмихвал. Бил я донесъл от Италия. И веднъж казал на икономката: „Като държа този малък плод, отново съм там, където бях толкова щастлив. Така отново виждам Флоренция и Неапол, Милано и Рим, моя рай. Сега държа моя рай в ръката си.“

Сега аз държа моя рай в ръката си…

Но ароматът отлита тъй бързо. Дали всичко красиво е толкова мимолетно? Сигурно. За всички хора. Само злото, жестокостта са дълготрайни. Нежността, която те просълзява, защото имаш нужда от другия, усмивката, докосването на пръсти и устни, споменът — всичко това отлита, изпарява се и скоро се забравя.

Дано намеря гривната. Тридесетте таблетки веронал може и да ми потрябват.

Натискам педала. Понасям се. Обратно в училището. Драйфа ми се, като си помисля колко сантиментален ставам понякога! Слава богу, отмина. Не. Защо да лъжа?

Не е отминало. Страхувам се, че никога няма да отмине. Не и с Верена. Не с тази жена.

Нелогично, нали? Току-що бях написал точно обратното.