Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (73)

5.

В този ден Верена носи лъскаво черно яке, яркочервена пола, яркочервен пуловер, яркочервени мрежести чорапи и черни обувки с високи токчета. Черната й коса пада на раменете, очите й горят. Зная, това е булевардна дума, но те наистина горят, тези страхотни, големи очи!

— Оливер…

— Да?

— Кой те е научил да целуваш така?

— Не знам…

— Не лъжи! Жена ли беше? Или момиче?

— Наистина аз…

— Кажи ми.

— Верена! Да не ревнуваш?

— Глупости! Просто ме интересува. Доста работи те е научила.

— Никой нищо не ме е учил. Ти, ти ме целуваше, аз само се оставях да бъда целуван.

— Всъщност все едно.

Тя маха с ръка. Такава си е. И затова я обичам. Само заради това?

— Кога, Верена, кога?

— Не можеш ли да издържаш повече?

— Не.

— Кажи ми го.

— Не мога да издържам повече.

Тя тропва няколко пъти с крак. Това сигурно я възбужда.

— Колко си хубав, Оливер.

— Глупости.

— Наистина! Момичетата търчат подир теб, нали?

— Не.

— Така е. И си имаш вече една в интерната.

— Не е вярно. — Не, чакай! Толкова често съм лъгал в живота си. Не искам да лъжа Верена, не трябва да лъжа Верена, никога. — Аз само…

— Е?

— Аз само спах с нея — това беше всичко.

— За теб. А за нея? Тя обича ли те?

— Да. Но аз веднага й казах, че не я обичам.

— И че никога вече няма да спиш с нея?

— Никога вече.

— Тя знае ли?

— Ще й го кажа.

— Кога?

— Днес. Най-късно утре. Тя е полупобъркана. Трябва да бъда внимателен, за да не превърти съвсем.

— Какво значи полупобъркана?

Аз разказвам на Верена преживяното с Джералдин. Тя слуша мълчаливо. Накрая казва:

— Значи такова е момичето, което ми открадна гривната?

— Да.

— Ти трябва да й го кажеш, Оливер. Трябва да й го кажеш… Защо ме гледаш така?

— Аз… разбира се, ще й го кажа… Но е толкова смешно, че ти настояваш за това.

— Защо да е смешно?

— Играеш ролята на леденостудена…

— И съм такава. Но докато някой е мой любовник, не може да има друга. „Любовта е само дума“. Но при нея ще бъде нещо повече, сигурен съм. Всичко това са само празни приказки.

— Разрешаваш ли да се доближа до теб? — питам аз.

— Ако ме докоснеш отново, ще превъртя.

— Няма да те докосна. Само не искам да съм толкова далече от теб.

— Ела до гредата.

Гредата е на половин метър от нея. Аз отивам до гредата.

— Къде е Евелин?

— Оставих я у дома. Променям схемата, разбираш ли? За да не направи впечатление на Лео и на градинарите. Казах, че отивам във Фридхайм да пазарувам. Между другото, след партито той за пръв път е любезен с мен, този Лео.

Този Лео… Върху това ще помисля после…

— Защо затваряш очи, Оливер?

— Иначе ще се разплача.

— Защо?

— Защото си толкова красива.

Тя отмята глава с нейното си движение, косите й летят.

— Оливер, дошла съм с лоша новина.

— Лоша новина?

— Напускаме вилата и още утре сутринта се връщаме във Франкфурт.

Навремето тренирах бокс. Още в първия час партньорът ме удари в диафрагмата. Изнесоха ме от ринга. Точно така се почувствах и сега.

— Мъжът ми го каза тази сутрин. И аз не знам какво е станало.

— Дали не е забелязал нещо?

— Може. Може и да не е. Често постъпва изненадващо, необяснимо. Така ме държи постоянно под особен вид терор, разбираш ли? Аз никога не трябва да знам какво ще стане след час, какво си е наумил моят господар и повелител.

— Твоят господар и повелител?

— Аз съм зависима, аз живея благодарение на него. И Евелин също. Ти можеш ли да ни изхранваш?

— Аз… — Проклятие, защо не съм по-възрастен? Защо съм нищо, защо нищо не мога? — Още не. Когато училището…

— Миличкият Оливер — казва тя. — Не тъгувай. Аз съм толкова опитна. Толкова често съм мамила мъжа си. От тук до Франкфурт е само половин час с колата. Ние живеем на Микелсалее двеста и дванадесет. А ти имаш кола.

— Да… — И пак ми иде да се разрева.

— Виждаш ли! Ще намеря кафенета, където да се срещаме, ще намеря някой малък хотел, някой пансион. Ти просто ще изчезваш оттук. Нали каза, че имате един смешен възпитател.

— Да.

— И ще се срещаме.

— Е да, но винаги само за часове, Верена, винаги само за часове!

— Не е ли по-добре от нищо?

— Аз искам винаги да бъда до теб, винаги, денем и нощем.

— Денем ходиш на училище, малки ми Оливер… Но въпреки това ще бъдем заедно… цели нощи… до зори… Прекрасни нощи… Мъжът ми пак ще замине…

Долу минават хора, чуваме ги да говорят и мълчим, докато гласовете им затихнат.

— Ще повърна — й казвам.

— Какво?

— Вдругиден на всичкото отгоре сме на екскурзия! За три дни. Няма да мога да дойда във Франкфурт. Шест дни няма да те видя.

Тя ме слуша внимателно.

— Каква екскурзия?

Разказвам й.