Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (39)

15.

Познат ли ви е този сън? Намирате се в стая, стените й бавно се приближават към вас от всички страни, все по-близо, подът се издига и таванът се спуска, и въздухът намалява, свършва — и не можете да направите нищо. Нищо, нищо, нищо.

Облягам се на кестена, запалвам цигара и казвам на малкия гърбушко:

— Ти си луд. Надали е малкото момиче от къпалнята — впрочем как каза, че й е името?

— Ти много добре й знаеш името и че беше тя.

— Не.

— Добре — казва Ханзи.

— Какво значи добре?

— Първо дай да дръпна от този фас.

Аз му давам цигарата. Толкова ниско може да падне човек!

Ханзи ми я връща, филтърът й е мокър. Той изпуска дим през носа си и казва:

— Ако ти сега не ми обещаеш, че ще ми бъдеш брат, мой истински брат завинаги — независимо какво правя, — ще кажа на Джералдин, че съм те видял с госпожа Лорд при кулата. После на шефа. И накрая на Валтер. И ако всичко това не ти стига, ще разбера къде живеят тези хора и ще го разкажа на господин Лорд. Защото, щом жената има дете, сигурно има и мъж, нали? Той ще се зарадва.

— Свиня — казвам аз.

— Виждаш ли, че съм прав?

— За кое?

— Ако не се страхуваше, че наистина ще го направя, нямаше да ме наричаш свиня. Обаче недей да се страхуваш. Докато си ми брат, ще държа на теб. Обещавам също да внимавам някой да не ви спипа.

— Кого? Къде?

— Джералдин и теб. В падината, закъдето се уговорихте.

— Какво?

— Бях наблизо, когато си говорехте. Аз винаги съм близо до теб — казва той и пак се усмихва с тази ужасна усмивка на череп. — За да ти стане ясно, че говоря сериозно, искам също да ти съобщя, че Джералдин твърдо очаква да те види още днес.

— Откъде знаеш?

— Обещах й, че ще отидеш.

— Ти й…

— Да. Още едно предупреждение. Като розата. Трябва да разбереш, че няма да позволя да те отнемат от мен. Никога! Никой.

— Ханзи, ти си луд!

— Разбира се. Ти какво мислеше? Аз съм кретен. Аз съм инвалид. Затова имам такава нужда от теб! Джералдин — и аз бих искал да си имам една такава! Но такава няма да имам никога! Изобщо няма да имам никое хубаво момиче, какъвто съм гърбав и отвратителен. Но от Джералдин получих целувка.

— Кога?

— Когато й казах, че знам нещо за теб и че ти ще идеш в падината. Ти си длъжен да отидеш. И ще отидеш! Иначе ще кажа на Джералдин как се казва жената, с която се срещна в кулата.

Чакайте, чакайте! Той е на единадесет години. Аз съм на двадесет и една. Може би ще е възможно аз, който толкова високо ценя собствената си интелигентност…

— Ханзи, щом вече непрекъснато ме шпионираш, добре знаеш как се случи това с Джералдин.

— Разбира се. Тя те спипа, когато ти си взимаше гривната, и те последва, и в гората ти се натрапи.

— Именно. Но аз не я обичам!

— Някога да съм го казвал? Ти обичаш другата жена. Обичаш госпожа Лорд.

— Изобщо не познавам никаква госпожа Лорд.

— Оливер — казва той, — така няма да стигнем доникъде. Аз и не искам да знам кого обичаш и кого не. Колкото ми е безразлична едната, толкова и другата. Искам по време на ядене да седя до теб и искам ти да се държиш като истински брат.

— И ако успея да убедя шефа да седиш до мен, и ако съм ти истински брат — тогава какво?

— Тогава ще си държа устата затворена.

— Честно?

— Съвсем честно. — При това изважда джобен нож и драсва по китката си толкова силно, че протича кръв. — Пий!

— Защо?

— Ти се заклеваш, че ще останеш мой брат, и аз се заклевам, че няма повече да те шпионирам.

И двамата ще престъпим клетвите, си мисля. Явно става така — големите го правят с държавни банкети, грамоти и тържествени договори, гърбавият Ханзи го прави с джобно ножче и малко кръв.

Той ми подава ръчичката си. Аз близвам кръвта му и ми се струва, че ще си повърна вечерята. Ханзи хваща дясната ми китка, драсва кожата и близва от моята кръв.

— Така — казва той и затваря ножа, — и ако сега някой от нас престъпи клетвата, ще умре.

Ако е само това…

— Отивай в падината. Джералдин те чака. Кълна се, че няма да те последвам. Но когато след това се върнеш в „Квеленхоф“, трябва да надникнеш в моята стая, да ми подадеш ръка и да кажеш: „Лека нощ, Ханзи!“ Само на мен.

— Защо?

— За да не вземе Рашид да си въобразява нещо. Разбра ли?

— Разбрах — казвам аз.

Давид и Голиат. Голиат и Давид. Ще загубя Верена, ще я вкарам в ужасна беля, ако не върша това, което казва малкото чудовище.

Малкото чудовище казва:

— Трябва да бъда такъв, Оливер. За първи път в живота си имам брат. Друг никога вече няма да имам. И не искам да те дам на този принц.

— Няма да ме загубиш.

— Аз обаче виждам как той се домогва до теб. — И се притиска в мен. — А аз толкова те обичам…

— Стига! Не понасям такива неща.

Той ме пуска. Най-сетне си отива. Малкият Ханзи…