Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (199)

4.

Главният инспектор Харденберг се върна в билярдната и отпрати сътрудника си Маркус.

— Сега да продължим разговора си, Рашид.

Харденберг остави дебелия ръкопис, който му даде Лазарус, върху билярдната маса и седна.

— Значи ти посрещна приятеля си Оливер?

— Да, сър. И той ме изпрати да докарам ягуара му.

— Когато се върна, той къде беше?

— В бара. Мисля, че се казваше „Синият бар“.

— Той пиеше ли нещо?

— Оливер беше изпил един коняк и говореше по телефона. Тъкмо затваряше слушалката, когато влязох. Телефонът стоеше на тезгяха. В бара имаше доста хора.

— Те трябва — поне някои от тях — са чули разговора на Оливер по телефона.

— Сигурно. Но аз не ги познавам.

— Пуснахме обява по вестниците.

— Да — каза Рашид. — Но ще се обадят ли?

— Защо не?

— Има много причини, сър, да отидеш в някой бар и след това да не се обадиш, когато издирват кой е бил там.

— При разпита барманът каза, че твоят приятел Оливер очевидно е телефонирал на жена. Имаш ли представа коя е тя?

— Да, сър.

— Коя е? Как се казва?

— Извинете ме, но не бих искал да кажа. Оливер ми беше приятел. И тази дама… Не, не мога да говоря.

Харденберг потупа ръкописа до себе си.

— Твоят приятел е написал роман. Тази нощ ще го прочета. Тогава и аз ще знам коя е дамата.

Рашид мълчеше.

— Няма ли да ми кажеш?

— Никога. Бих се чувствал като предател.

Харденберг гледа дълго малкото момче с копринените клепачи и насълзените големи черни очи и въздъхна.

— Добре. Трябва да браниш приятеля си.

— Радвам се, че го разбирате, сър.

— Какво се случи, след като докара колата?

— Отпътувахме към Фридхайм, за интерната.

— Оливер бързаше ли?

— Много. Той ме свали пред „Квеленхоф“ — това е къщата, в която живея — и каза, че трябва да отиде някъде.

— Къде?

— Не ми каза.

— Радостен ли беше или тъжен?

— Много радостен и развълнуван.

— Знаеш, че намерихме колата на Оливер на около два километра от сградата на училището, наполовина затрупана в снега.

— Чух.

Харденберг търкулна пак една бяла топка по масата. Рашид я върна. Подаваха си я няколко пъти.

— Колата беше цялата в кръв.

Рашид треперливо преглътна.

— И Оливер беше целият в кръв, нали? Някой го е бил жестоко, преди да го обеси.

— Значи вярваш, че е бил убит?

— Сигурен съм.

— Но тук Оливер има само приятели, не врагове.

Рашид наведе глава и замълча.

— Е?

— Нямам какво да кажа.

— Ако вярваш, че е бил убит, не смяташ ли, че всичко е било свързано с тази жена, за която не искаш да говориш?

— Моля ви, сър, не ми задавайте въпроси, на които не мога да отговоря.

— Значи смяташ, че е така?

— Не съм го казал.

— Но си го помисли.

Малкият принц вдигна очи и дълго гледа инспектора, без да каже дума. След това кимна.

— И въпреки всичко не искаш да ми кажеш коя е тази жена?

— Не.

— Щом прочета ръкописа, ще знам коя е.

— Да, сър. За съжаление. Но тогава няма аз да съм предал Оливер. — Рашид сви и разпусна пръсти. — Може ли… ако човек… може ли да видя Оливер?

— Не, за съжаление.

— Защо не?

— Съдебният лекар… Твоят приятел не изглежда вече като преди… доста е… Ще го положим в ковчега.

— Разбирам. — Известно време малкият принц мълча. После каза: — Имам една молба, сър. — Рашид извади два плика от джоба си. — Напоследък Оливер споменаваше как имал чувството, че скоро ще умре.

— Така ли?

— Да. Той не се усещаше заплашен, не беше болен. Казваше ми понякога, че има такова чувство. И ако това стане, казваше, че тези два плика трябва да бъдат погребани с него.

— Какво съдържат те?

— Не знам, сър. Пликовете са запечатани. Но аз спя в неговата стая и когато ме извикахте, ги взех със себе си.

Харденберг стана и притисна до себе си малкото момче.

— Благодаря ти. Сега вече можеш да си тръгваш. Ще се прибереш ли сам в тази вихрушка или някой от моите хора да те придружи?

— Ще се прибера сам, сър.

— Благодаря ти за разговора, Рашид.

— Няма нищо, сър. Тъжно е, че Оливер е мъртъв, нали?

— Да — каза Харденберг, — много тъжно.

Той гледаше след малкото момче, което с достойнство тръгна към вратата, там се обърна, поклони се още един път, избухна в сълзи и побягна от стаята.

Харденберг отново запали лулата си. След това отвори двата плика. От единия изпаднаха парчета от плоча, от другия Харденберг извади цяла плоча.

На запазената плоча имаше надпис:

„НАШИЯТ КОНЦЕРТ“

УМБЕРТО БИНДИ с ЕНЦО ЧЕРАЛЬО

и неговият оркестър

Солист Комет

Инспекторът трябваше да съедини частите на другата плоча, за да прочете надписа й. Той гласеше:

„ЛЮБОВТА Е САМО ДУМА“

Оригинален саундтрак от „Обичате ли Брамс?“