Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (4)

3.

— Много ви моля да ме извините за безпокойството…

Минали са десет минути. Тъкмо хвърлях пътната чанта зад седалките на ягуара и чух гласа. Гласът е дълбок, почти дрезгав. Обръщам се. Тя стои пред мен и около нея се носи ароматът на момини сълзи.

— Госпожо?

Вкопчих се във волана, защото такива работи стават само в романите. Искам да кажа, възможно ли е да се случи на мен?

Госпожа Верена Лорд стои пред мен и кърши ръце, като че ли ги мие с невидимо парче сапун. Лицето й е аленочервено и тя не знае как да продължи. Затова питам:

— Мога ли да ви помогна?

Тъп въпрос! Щеше ли иначе да ме заговори? Ако дамата продължава да ме гледа така, ще ми бъде нужен един коняк. Двоен! Въпреки че не мога да различа очите й. Но това, което виждам, ми стига.

— Да — казва тя с гърлен глас, който може да подлуди всеки нормален мъж. — Мисля, че можете да ми помогнете… тоест… ако искате… О, Господи, толкова е мъчително… — И пак има вид, като че ли ще заплаче — както преди, когато прегръщаше приятеля си в полутъмния вход на хангара при митницата.

И приятелят й между другото пристига. Приближава се бавно. Все пак е разбрал, че дамата не може да се оправи сама. Мисля, че би дал една алфа ромео, само да не разговаря с мен. Но ще трябва. Защото дамата има безпомощен вид.

Ето го най-сетне пред мен хубавеца. Говори с италиански акцент, но свободно.

— Синьоре, дамата много бърза. Тримата бяхме преди малко на информацията, нали…

— Да — казвам аз.

— … и аз чаках до вас, докато госпожата говореше по телефона.

Очите й вече не ме изпускат. Защо ръцете ми овлажняват? Това е идиотско! Не е идиотско. Разбира се, имал съм дузина мадами. Но такова нещо… не, такова нещо никога! Страните й сега са бледи, гърдите бурно се вдигат. Той продължава да говори, досаден като екскурзовод или като някой, който ви обяснява как се играе покер.

— Тъй като стоях до вас, scusi signore^[1], просто нямаше как да не чуя госпожицата на гишето да ви обяснява пътя за Фридхайм.

— Да, там отивам.

— И госпожата отива там.

Ей, ама добре изглежда. Поне един път бих искал и аз така да изглеждам. Два дни само. Ден. Наполовина толкова добре!

Младият господин и дамата си пасват чудесно. Това май често се случва с хора, които не трябва да се събират или никога не могат да се съберат.

Но той я целуваше. Това въобще не ме засяга. Обаче знаете ли какво? Тази мисъл ме изпълва със сляпа, яростна ревност. Втренчил съм се в мургавите му окосмени ръце на джентълмен, и то толкова продължително, че той ги скрива зад гърба си — и колкото и да е смешно, ревността ми се стопява.

Какво да се прави?

Имах навремето дружка, тя беше на четиридесет и една и щеше да се задуши от плач, когато ме изритаха от интерната и й казах, че повече не можем да се срещаме. Е да… but that’s another story^[2]. Верена Лорд. Верена Лорд!

А от глупашката употреба на чужди думи искам наистина най-сетне да се отуча.

Господинът казва:

— Дамата трябва възможно най-бързо да стигне във Фридхайм, но няма кола.

— Как е дошла дотук?

Тя грабва ръката му и казва като човек, който чувства, че всеки момент ще припадне:

— Моля ви, спрете. Всичко това е безумно.

Вие! Разбира се, тя ще му говори на „вие“, ако й е любовник. Или трябва да му се хвърли на врата пред мен?

Познато ли ви е това чувство: когато всичко в жената ви харесва? Когато се побърквате от копнеж и желание, каквото и да прави тя. Дори без изобщо да я познавате? Веднъж ми се случи в един бърз влак. Но мъжът й беше с нея и те слязоха в Карлсруе. Тогава не можах да спя няколко нощи. Сега ми се случва за втори път.

С Верена Лорд. Точно с нея. Само да знаеше! Разбира се, скоро ще разбере.

Човек едва ли ще може да го скрие. От всички жени на света — Верена Лорд. Има такива неща… Колко хубави са ръцете й! На средния пръст на дясната носи обрамчен в платина смарагд, ограден с брилянти, а на китката — гривна с брилянти и смарагди. Пръстенът и гривната са нещо изключително, наистина! От бижута разбирам. Моят старец, свинята, купува големи количества. Като капиталовложение. Първокласни специалисти от Амстердам му дават съвети. Случвало се е да ги чувам. Така че разбирам. Никой не може да ме излъже. Та това, което дамата носи на пръста си, тази изключителна скъпоценност, е най-малко пет карата и ако гривната за познавачите не струва сто и петдесет хиляди, тогава не ме е втрисало от Карл Маркс, а и не съм се изкривявал от прозевки от маркиз дьо Сад.

Младият мъж прегръща дамата. (Защо носи такива бижута с панталон и пуловер? Да не идва от някой краен квартал? Често най-хубавите идват оттам! Не. Глупости. Тази дама не идва от някоя дупка. Тази дама идва от… от един свят, в който човек е така свободен, така сигурен, без да го е грижа за другите, че може да носи скъпи накити дори когато е с панталон и пуловер… Сега знам в какъв свят е живяла Верена, преди да стане госпожа Лорд. Тогава още не знаех.)

С ръка на раменете й, той се усмихва радостно и свободно и й казва:

— Момент, моля, да? Не си хабете нервите. — И към мен: — Дамата дойде тук с моята кола. Тя ме придружаваше. Аз отлитам за Рим. Разбира се, тя може да вземе такси. Или моята кола. Но не е там работата.

— А къде?

— Трябва много бързо да стигне във Фридхайм. Колкото е възможно по-бързо. Когато видях, че сте с ягуар, ми дойде идеята да ви помоля да вземете дамата с вас. Колко вдига колата?

— Около 220 като нищо.

— Ще вземете ли la signora?

— С удоволствие.

— Идеално. — Той потърква косматите си ръце и й шепне нещо на ухо, краят на изречението е: „… преди да е потеглил от Франкфурт, ти отдавна ще си във Фридхайм.“

Така й прошепна, на „ти“, но не достатъчно тихо. Кой ли е този, който едва ще е излязъл от Франкфурт, докато ние отдавна вече ще сме във Фридхайм? Как мислите вие, мили деца?

Не знам защо изведнъж ставам толкова чувствителен. Дали това не е моята любов? Хайде тогава! И затова казвам нахално:

— Ако уважаемата госпожа иска да се прибере вкъщи преди господин съпруга…

Тя пребледнява още повече, втренчва се в мен и едва продумва:

— Съпруга…

— Или братчето? Откъде да знам? — Обичайното ми поведение, когато ставам чувствителен. Защо ли?

— Слушайте — започва тя, — не ви познавам. Бяхте така любезен да се съгласите да ме вземете. Но при това положение не искам и в никакъв случай няма…

Мъжът леко я побутва. Тя млъква. Джентълменът и аз сме на едно мнение. Аз казвам:

— Ясно. Чудесно ви разбирам. Наскърбих ви. Хиляди пъти моля за прошка, госпожо Лорд.

— Вие знаете името ми?

— Не само името!

— Какво означава това?

— После ще ви обясня. Първо да потеглим.

— Няма да се кача в колата ви, докато не ми обясните какво означава това!

— Трябва да тръгнете с него — казват сладурските мустачки. — Трябва.

— И аз така мисля — обаждам се аз.

— Кой ми гарантира, че не сте някой изнудвач? — прошепва тя.

— Никой. — Все още се правя на много велик. Полека-лека това се превръща в булевардна комедия.

Тарикатът се приближава, хваща ме за блейзъра и тихо казва:

— Предупреждавам ви. Ако си позволите да се възползвате от ситуацията, Бог да ви е на помощ! Ще ви намеря където и да сте и тогава…

— Тогава нищо — казвам аз.

— Какво нищо?

— Пуснете хубавото ми сако. Това не ми харесва.

Но явно си бях направил грешно сметката. Той не ме пусна, а се засмя под мустачките си и очите му гледаха коварно, когато каза:

— Безразлично ми е какво ви харесва и какво не ви харесва, господин Мансфелд.

— Мансфелд? — изстенах.

Отново станах нищожен.

— Мансфелд? — рече тя.

— Той си каза името на информацията, госпожо. Господин баща му е известният… Мансфелд.

— Мансфелд? — повтори тя.

Тази свиня баща ми!

— Можете да имате доверие на господин Мансфелд — прецени симпатягата. — Той е джентълмен. С такъв баща човек не може да бъде друго, освен джентълмен.

Тази свиня, тази свиня — баща ми! Човек може да бъде унижаван по най-различни начини. Най-лошо е, когато могат да ви кажат: „Ти не си виновен — друг е надробил всичко това.“ Но е все същото. Трябва да си затваряш плювалника. И така, казах само:

— Минаха вече четири минути.

Симпатягата целуна нежно ръка на дамата, като я гледаше с влажни очи, и каза:

— Господин Мансфелд има право. Четири минути вече загубихме. — И към мен: — Благодаря ви.

— За мен е удоволствие да закарам почитаемата госпожа във Фридхайм — казвам аз и заобикалям колата.

Той се покланя — не много дълбоко! — и казва:

— Сбогом, госпожо. И благодаря за компанията.

Тя отговаря с толкова свито гърло, че едва мога да я разбера (да се надяваме, че няма да ми ревне в колата!):

— Пожелавам ви приятен полет. Приберете се жив и здрав!

— Но, разбира се — казва той, докато отваря вратата от нейната страна и благо (ах, колко благо!) я побутва на седалката до мен. — Avanti, avanti, carina^[3].

Изведнъж виждам, че неговата мургава космата ръка трепери.

Така значи. Гледай ти.

И господинът е само човек.

А аз нямам самочувствие след историята с моя баща, когато…

Да не мисля за това. Едно ме успокоява сега: и другите хора имат нерви. Току-що научих нещо ново — когато някой се чувства най-зле, тогава трябва да е най-издръжлив. А от седем години се чувствам адски гадно.