Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (143)

24.

През първата половина на февруари, когато грее слънце, вече е съвсем топло. В гората пеят птици, открих кокичета и минзухари и всеки ден, когато отивам в „Квеленхоф“, виждам катерички. Щом се сетя за катеричките на майка ми, ми докривява. Впрочем тя все още е в същата клиника. Изпраща ми пари, без да пита за какво. Мога да изплащам полиците.

Йенс Ларсен пише стихове за Джералдин. Аз се срещам с Верена в малкото кафене, три пъти прекарвам цялата нощ в къщата й на Микел, защото Манфред Лорд пътува, и ние можем да се любим. Аз вече се чувствам толкова спокоен, че не изпитвам страх от идването на Верена във Фридхайм, тъй като Джералдин говори с мен още веднъж…

— Нали не ми се сърдиш?

— Да ти се сърдя? Защо?

— Заради Йенс. Разиграх такъв театър с теб, нали? Но знаеш ли, нещо се случи…

— Какво?

— И с него се получи. Както с теб.

— След като се е получило с мен, предполагам ще се получи с всички. С него вероятно е още по-добре.

— Не съм казала такова нещо.

— Но е така.

— Не. Да! Не искам да те лъжа. Да, наистина! — Бързо ме целува. — Ти беше първият — шепне тя. — На теб трябва да благодаря… винаги… Как можах да изрека онези думи!

Кълна се, и вие щяхте да се хванете!

Сега да продължим към второто ниво.