Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (1)

Пролог

Първата дума, която снегът засипа, гласеше „… никога…“. Втората дума, която изчезна, гласеше „… винаги…“. Листът, на който бяха написани думите, се беше закачил на една треска в дюшемето на стаята в кулата. Така хартията устоя на течението между пролуките на стените, а снежинки засипваха кървавите петна по дъските на пода. Дъските бяха стари, кръвта върху тях беше още прясна, влажна и топла. Подът беше толкова стар, колкото и черните покривни греди, масивните, безформени, взидани в стените камъни, прогнилата и също опръскана с кръв вита стълба. Най-стара беше кулата. Вековна. По-стара от християнството в тази страна.

Думата „… забравям…“ и на друго място думите „… с цялото си сърце…“, засипвани сега от снега, бяха последвани от подпис в края на писмото; редовете бяха изписани неравномерно с хвърчащ, трескав женски почерк. Много припряно, с голям страх или в голямо отчаяние трябва да е било писано посланието, което сега снегът безшумно покриваше.

Още преди 1600 години тази кула е била развалина. Впоследствие единадесет пъти е била подновявана от хесенски рицари разбойници и хесенски провинциални барони, последния път през 1804 година от Негово Всемилостиво Сиятелство Вилхелм IX. Според желанието на височайшия господар е бил спазен нейният първоначален стил — на символ и наблюдателница. Днес старинният градеж отдавна пак се е превърнал в руина и една табела предупреждава пътника: ОПАСНОСТ ОТ СРУТВАНЕ! ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!

Ако все пак човек пренебрегне тези предупреждения, от върха на кулата пред него ще се разкрие обширен изглед. Вижда се рекичката Нида, която лъкатуши между обраслите си с тръстика брегове през полета, пасища, плодородна орна земя, между храсталаци и сребристи ели в низината; големият склон с тъмен, широко разлат горист гръб; тригърбият Винтерщайн; синият силует на Птичата планина на изток и масивът на Хоенродскопф, чийто могъщ триъгълен хълбок тайнствено просветва сред черното като нощта море от дървета; може да се видят малки и още по-малки селца, замъци, чифлици, крави с черни и светлокафяви петна, и влакове, които с меланхолично подсвирване се губят далеч в мъглата. Бад Наухайм и Бад Хомбург може да бъдат видени при хубаво време. Бад Филбел, Кьонигщайн, Дорнхолценхаузен, Оберурзел, да, всичко това и още сто други човешки поселища, най-голямото от които Франкфурт, Франкфурт на Майн.

Отдавна се спусна нощта и тъмнината забули всичко. Но дори да беше светло, човек не можеше да вижда и на два метра пред себе си поради продължаващия вече три часа снеговалеж.

Толкова гъсто валеше през тази нощ, като че ли самият въздух се беше превърнал в сняг, като че ли вече изобщо нямаше въздух, а само нещо, което нито може да бъде докоснато, нито назовано, безтегловно и потискащо, идващо от безкрайността на небето, без граници и без край, гонитба на милиарди снежинки, които белеят в мрака и просветват в тъмнината. Улици и пътища бяха затрупани, приведените клони се чупеха със стон под тежестта на снега. А валеше едва от три часа. След два дни и най-възрастните хора нямаше да могат да си припомнят такъв снеговалеж през живота си. Не, дори и на дневна светлина пътникът не би съгледал нищо от кулата, където при хубаво време се разкрива пътят надалеч.

Това беше идеалното място за кулата. Изглежда така е преценил римският пълководец Друз, който наредил изграждането тук и на укрепителна линия срещу германците, десет години преди Рождество Христово.

Същото мнение е споделял и около сто години по-късно римският император и пълководец Домициан, когато наредил на легионите си да започнат изграждането на Лимеса^[1], 550 километра укрепена граница през планини и пропасти, покрай долмени и блата, през морави и гори, която да защитава „омиротворените“ провинции Горна Германия и Рето-Романия^[2]. Императорите Траян, Адриан и Антоний Пий продължили грандиозното строителство между Рейн и Дунав, първоначално с валове и гранични ровове, по-късно с над хиляда стражеви кули и повече от сто кастели^[3].

И сега на много места личат останките на това грандиозно съоръжение, градено навремето от безправници срещу безправници по заповед на големите властници, които разполагали с живота и на едните, и на другите.

Чифт кафяви кожени обувки се полюляват напред-назад над листа хартия. Обувките висят свободно във въздуха и се движат бавно, понякога се докосват леко, и пак, и пак.

„… ностро кончерто…“ Снегът вече е натрупал няколко сантиметра върху тези думи, а също и върху „… Порто Адзуро…“. Снежинки са накацали и върху някои окървавени места на гредите — правят ги розовочервени, розови, светли, бели. Все повече кървави следи и все повече думи изчезват, затрупани от снега. Той заличава кръвта, разтваря мастилото, изличава посланието. Снежинките не бързат за никъде, не бързат и здравите зимни обувки.

Те описват спокойно четвъртина от кръга над писмото. От север върховете им се движат на североизток, а оттам на изток… Тук инерцията, придадена от течението отслабва. Те се връщат. Север-североизток. Север. „… кълна ти се…“

Размити — думите. Погребана — клетвата.

Обувките на обесения се люшват встрани: „… в зеницата на очите си…“. Тези думи изчезват след две минути.

Север. Североизток. Изток.

И по обувките, и по дрехите кацат снежинки. Мъртвият виси под една от тъмните покривни греди с примка на врата. В стаята има много вехтории, счупени столове, прогнили дървении, ръждясали инструменти. Мътна, разсеяна е светлината тук горе и не би се чул нито звук (тъй като царственият сняг пада тихо-тихо, със съзнанието за безкрайната си мощ), ако не бяха малките мишлета, гладни и премръзнали — те неуморно шумоляха под страниците на стар вестник, където търсеха защита от жестокия нощен студ.

Вестникът лежеше далеч от мъртвеца, в един от ъглите, опазен от снега. Той беше разтворен и заглавието гласеше:

Вестител на царството на справедливостта

Човеколюбив вестник за морално и социално извисяване

Издател:

„Ангел Господен“

Франкфурт на Майн

Мишките шумоляха.

Замръзнали, разкривени и черни паяци висяха в разкъсаните си мрежи.

„… рибарските лодки с кървавочервените платна, кървавочервени на фона на залязващото слънце…“

Изчезнали.

„… виното, което пихме на пристанището на Марчана Марина…“

Изтекло.

„… нашият залив, зелените вълни, в които се прегръщаше…“

Минало. Свършено.

Младежкото лице на обесения беше окървавено, цялото в рани, със спечена смръзната кръв. И върху раните падаха снежинките, и върху късо подстриганата кестенява коса и отворените кафяви очи с гигантски разширените зеници. Но снежинките още се топяха там, където докосваха кожата, косата и очите.

Мъртвецът още не беше вкочанен. Още пазеше топлинка. Неподвижните, невиждащи зеници следваха малкото, безкрайно и безцелно пътуване на обувките.

Изток. Север-североизток. Север.

И отново назад.

Север. Север-североизток. Изток.

Кървави бяха фините ръце на обесения, разранени — кокалчетата на пръстите. Кървав и разкъсан беше пуловерът с висока яка, сивият спортен панталон. Върху пуловера, върху обувките, върху панталона снегът не се топеше, защото те бяха студени, както скоро щеше да бъде студено и тялото на обесения.

„… нашата първа среща…“

Изток. Север-североизток. Север.

„… нашата първа целувка…“

Север. Север-североизток. Изток.

И те се размиват, гинат, всички тези нежни думи — от нежния натиск на снега, под който чезнат и умират — всички, всички…

* * *

Мъртвият беше около двадесетгодишен, висок младеж със слабо и стройно тяло. Дали е бил хубав приживе, допреди няколко часа? Сега изглеждаше ужасно. Езикът му висеше подут от може би чувствителна, може би чувствена, сега разкривена, подута и синя уста. И снежните кристалчета падаха върху нея и се топяха, защото и езикът беше още топъл.

Приживе обесеният познаваше добре историята на Лимеса, знаеше, че тази наблюдателна кула е построена от римски воини, изпратени от техните опиянени от победите и властта началници тук, в този леден, тъмен север, от безоблачния юг и топлината на тяхната родина. Преди коледните празници в класа на мъртвия бяха започнали да препрочитат Тацит — това, което той съобщаваше за изграждането на кулите и кастелите.^[4]

Всичко това беше известно на мъртвеца. Той, който висеше сега тук в нощния здрач с въже на врата и бавно изстиваше, само преди седмица, подготвяйки се за матура, беше превел думите на Корнелий Тацит: „Четири легиона предаде Германик^[5] на Цецина, пет хиляди души помощни части и събраните с голяма бързина тълпи от живеещите от тази страна на Рейн германци. Същия брой легиони той взе със себе си. Върху остатъците от укрепленията на баща си Друз, на планината Таунус, той изгради нови съоръжения, валове, наколни градежи, стражеви кули и един кастел…“

Трупът се полюляваше.

„… Ти си моята душа. Ти си моят дъх…“

Нямаше дума, с която снежинките да не могат да се справят. С трясък като взривена бомба някъде навън в бялата стихия се пречупи клон. И снегът продължаваше да вали, засилвайки се непрестанно. Снегът, дошъл като тежка болест, парализа, тегоба, като бреме, като бедствие, от което не може да се избяга, на което човек не може да противостои, на което, както и на смъртта, трябва да се предаде.

„Оливер, скъпи, Оливер…“

Изчезна и този ред, с който започваше писмото. Жално писукаха мишките. Часовникът на окървавената китка на мъртвеца показваше времето. Часът беше 21:34. Тялото отново се люшна назад. Снегът достигна последните все още незасипани думи. Той не бързаше да ги покрие — падаше кротко, внимателно, нежно. Но ги изличи. И те изчезнаха. „Единствена моя любов…“ По това време — 21:35 на 7 януари 1962 година от многобройните високоговорители в пронизваното от течение леденостудено хале на Франкфуртската централна гара, от която тръгваха влаковете, зазвуча прегракнал мъжки глас: „Внимание, моля. От четиринайсети коловоз ще отпътува експресният влак Париж — Виена през Карлсруе, Щутгарт, Мюнхен, Залцбург и Линц. Моля изпращачите да слязат от влака. Пожелаваме ви приятно пътуване.“

И последните врати на влака се затвориха. Дизеловият локомотив бавно потегли. Дългият влак навлезе в снежната виелица и след няколко секунди тя го погълна.

Към експреса от Париж бяха прикачени три спални вагона, третият като последен вагон на влака. В едно единично купе първа класа в този вагон стоеше едър, набит мъж на 58 години. Той се беше вторачил в секундарника на един старомоден златен часовник, оставен върху махагоновия плот на мивката в ъгъла, и броеше ударите на пулса си. Бяха 86 в минута. Дебелият мъж изкриви малката си заоблена уста в горчива усмивка, като осъден на смърт, който добре знае, че няма да доживее следващия ден, но решен да си отиде в горда самота. Въздъхна тежко и изпълнен с тревога заразглежда в огледалото над шкафа умивалник езика си, като че ли по него имаше чумен налеп (обаче беше съвсем здрав — бледорозов), и извади от малкия старомоден куфар върху леглото сребърна кутия, в която имаше шишенца с медикаменти, стъкленици с хапове и кутийки с лекарства, както и термометър. Кутията носеше инициалите А. Л.

Дебелакът със здрав розов цвят на лицето, доста дълга прошарена руса коса и гъсти руси мустаци, които носеше в подражание на почитания от него Алберт Швайцер^[6], направи избора си внимателно. Алберт Лазарус погълна две червени продълговати капсули, после пи минерална вода, която предварително си наля от едно шише, което си носеше, в пластмасова чаша, която също си носеше. Той винаги си носеше шишета минерална вода, защото гледаше с подозрение всяка вода, чийто произход не знаеше, и всички чужди чаши, и всички чужди тоалетни, но срещу последното в този случай не можеше да се направи нищо.

Той съблече с много въздишки старомодния си костюм, който преднамерено беше поръчал да му направят толкова широк, че дори и на неговото едро тяло висеше и се гънеше, също като панталона и жилетката от вълнен плат, предпочитани от човека от Ламбарене^[7]. И наистина почитта на Алберт Лазарус към големия приятел на човечеството в далечна Африка стигаше дотам, че той не само му подражаваше в начина на говорене и облеклото, но и не можеше да се въздържи да дава на съответните служби, съзнателно и с желание, наказуеми сведения.

— Името ви? — служебно често му се задаваше такъв въпрос.

— Алберт Лазарус — така отговаряше винаги. А в интерес на истината вписаното в отдавна недостъпните регистри на отдела за гражданско състояние в град Лайпциг име беше Паул Роберт Вилхелм Алберт Лазарус. Но той избра Алберт за свое собствено име за цял живот. Алберт Лазарус свиреше малко и на хармониум, само у дома, и се прекланяше пред Бах…

Грижливо окачи костюма си на една закачалка в купето и продължи да се съблича. Носеше вратовръзка, на която беше забодена истинска перла, риза с колосана яка и колосани маншети, с избродиран монограм А. Л., и дълги вълнени гащи. Всички тези части на облеклото подреди педантично. Ръчно изплетените чорапи до коленете не свали. Тлъстото му тяло беше розово и чисто като лицето.

Облече бяла нощница, която се затваряше на шията с две розови панделки. Нощницата му стигаше до петите и имаше розова ивица и на височина на гърдите пак монограм А. Л. От куфара извади голяма бонбониера и голяма черна папка. С пъшкане вдигна лекия багаж на багажника над прозореца. Вътре остави и несесера. Нямаше намерение да използва мивката в купето. Кой знае от кого е била използвана преди него. Колко ли микроби бъкат в нея или в чашата за вода. Прилошаваше му само като си го помислеше. Той никога не се миеше в спалните вагони.

След това провери дали не духа през някоя пролука на прозореца, закрепи за по-голяма сигурност пердето от изкуствена коприна пред стъклото и нагласи регулатора на отоплението на максимум, въпреки че въздухът в купето беше сух и горещ. Отвори бонбониерата, разгледа с наслада съдържанието й и сложи в устата си една пияна вишна. Златния си часовник окачи на патинираната месингова кука над тапицираната с коприна облегалка, до възглавницата, където през последните четиридесет години бяха висели много часовници. Спалният вагон приличаше на мъжа — беше старомоден като него: до две години щеше да отиде за претопяване, а пътникът скоро щеше да излезе в пенсия.

От тридесет и една година Алберт Лазарус беше редактор в едно голямо франкфуртско издателство, а от дванадесет години — главен редактор. Деца нямаше. Не обичаше деца. Нямаше амбиции, беше добродушен, странеше от хората и беше повече от сигурен, че е смъртно болен. Всъщност беше съвсем здрав, ако не се смята лекото увреждане на черния дроб, което дължеше на неразумното поглъщане на огромни количества медикаменти без лекарско предписание и на още по-неразумното си хранене. Алберт Лазарус беше човек без претенции. Парите го интересуваха толкова малко, колкото жените и кариерата. Една-единствена страст го държеше в ноктите си — сладките неща! Сутрин закусваше с пудинг, вечер пиеше горещ шоколад. Посещаваше всеки обед една близка сладкарница и всеки ден, години наред, изяждаше три различни парчета торта, гигантски, пълни с крем, отровно пъстри, с бита сметана.

Шефът на издателството знаеше всички негови слабости. Той знаеше, че има за главен редактор най-големия хипохондрик в цял Франкфурт — затова пък неподкупен критик на постъпилите ръкописи, човек, който в продължение на три десетилетия винаги откриваше и подкрепяше нови дарования и в това отношение имаше по-големи заслуги към издателството от всеки друг служител.

Почитателят на прочутия хуманист сложи бонбониерата на червения килим до леглото и изгаси осветлението на тавана на купето, след като запали нощната лампа. Нагласи добре завивките и се вмъкна с пъшкане под тях. Посегна към папката. Преди да я отвори, избра от кутията един бонбон и го пъхна в устата си, мърморейки: Отрова. Чиста отрова за мен. Преглътна, притисна с ръка сърцето си и не почувства никаква болка. Това явно го ядоса, защото се намуси. Гневно разтвори папката с ръкописа. На първата страница беше написано:

За читателя на тази книга:

Казвам се Оливер Мансфелд; на 21 години съм, син на Валтер Мансфелд…

Дебелият мъж остави ръкописа.

Оливер Мансфелд? Син на Валтер Мансфелд…

Още един бонбон. (И без това няма да доживея до следващата Коледа. Така ми било писано.)

За Оливер Мансфелд не знаеше нищо, младежът не беше се проявил досега нито в областта на литературата, нито в друга някоя област. Баща му Валтер беше всеизвестен във Федералната Република като причина за един от най-големите скандали в следвоенно време.

Захаросани ядки.

Лазарус блажено задъвка. Влакът летеше, колелата потракваха. Хм. Синът на този негодник значи е написал роман. Според написаното на папката ръкописът е постъпил в издателството на 20 декември 1961 година и, разбира се, заради немарливостта на Майер, ще види той още щом се върна, е останал непогледнат по Коледа и Нова Година. Чак вчера преди обед този Майер ми връчи ръкописа. „Може би ще успеете да го прегледате по време на пътуването, господин Лазарус.“

Франкфуртското издателство имаше клонове във Виена, Берлин и Цюрих. Лазарус щеше да води в понеделник, 8 януари 1962 година, делови разговори във Виена. Пътуването дотам траеше около дванадесет часа. Понеже обичаше да чете нощем, взе ръкописа със себе си.

Сега да видим (може би още една пияна вишна)… какво има да ни каже младият господин.

Исках да стана писател. Този ръкопис е първият ми опит. Много добре знам слабостите на книгата си, която по причини, за които издателят ще се досети и без коментар, ще остане незавършена. Предлаганият ръкопис е един (още) незавършен роман.

Един (още) незавършен роман.

Лазарус размишляваше.

Този млад господин е или много наивен, или много рафиниран. Търси сензация? Или отмъщава на татенцето? Иска да събуди интереса на редактора? Лазарус знаеше много писателски трикове. И все пак това беше нещо ново.

Мисля, че всеки автор представя в първата си книга почти изключително собствени преживявания, които силно са го потресли…

Отрова, чиста отрова за мен. Лазарус пъхна в устата си един бонбон с орехови ядки.

Така възникна моята книга, може би е по-добре да я нарека дневник, защото в сегашния си вид е по-скоро това. Нито имената на действащите лица, нито мястото на действието, нито самото действие са променяни. Написаното в следващите страници е самата истина…

А така. Едно парченце орех ми влезе в дупката на зъба. Това трябваше да се очаква.

… истината такава, каквато я преживях.

Какво знаеш ти за истината, момченце?!

Личният дневник не бива да се разгласява, особено ако съдържа толкова интимни подробности, както този. Още по-малко човек може да изпитва желание да го публикува. Аз обаче имам това желание и предавам ръкописа с изключителното разрешение на жената, за която той е написан. Тази жена и аз се обичахме. Моят роман е историята на нашата любов…

Слава богу, успях да измъкна парченцето. За какво да се влача на зъболекар, като и без това едва ли ще доживея до пролетта? Но вече без орехи, по-добре един марципан…

… и на нас ни е безразлично какво ще си кажат хората. Ако зависи от нас двамата, нито нейното, нито моето име трябва да бъдат променяни. След един час заедно ще занесем този ръкопис до пощата, адресиран до Вашето издателство, защото ние взехме решението, което ми позволява без всякакъв страх и без всякакъв срам да разкажа на целия свят истината.

Със свободната си ръка Лазарус поглади мустака си, на завивката падна парченце шоколад. Изпухтя. Без страх и без срам. Добре. Поне вече знаем — порнография.

Малкият се е огледал и е установил, че това е векът на порнографията. Разбира се, на фината порнография, която се публикува от издателства. Като нашето например. Но досега при нас подобно нещо няма!

Това не се дължи на издателството, а на мен. Още не съм попадал на нещо, което си струва. Моят шеф, напредничав човек, казва: „Модерната литература е свинщина! Но иначе човек фалира. Погледнете само! «Лейди Чатърли»! «Лолита»! Покрай това човек може да си позволява остро-сюжетни книги. И, разбира се, наръчници. Такива неща винаги се продават. Но художествена литература?! Питам ви, Лазарус, за какво всъщност ви плащам? Да ми седите тук с години и да ми пробутвате вашите поетични глупости?“ Така говори той, един модерен мъж. Аз съм старомоден. Смятам, че може да се мине и без порнография. За всичко е виновен Хемингуей. Оттам се започна. По онова време отпечатваха най-грозните думи само с първата и последната буква, помежду им многоточие. Сега си върви с целите думи.

От друга страна, шефът винаги се е държал добре с мен. При него ми мина животът. След две години ще го напусна, вероятно и по-рано. Както е писано. Тогава той няма как да ругае мъртвец. Всъщност ще бъде приятелска услуга да му предоставя нещо истинско, сочно, преди да хвърля топа. Да се надяваме, че малкият ползва този брътвеж, който се нарича „вътрешен монолог“, ах, ах, и то, моля, моля, на неграмотен немски, при това и с грешна пунктуация. Още по-добре — без всякаква! Тогава ще го продаваме като немския Джеймс Джойс. Хенри Милър на квадрат. Но поне да не представя свинщините по абстрактен начин. Такива идиоти си имаме — с лопата да ги ринеш. Седи си немската домакиня и ако дъщеря й не е някоя интелектуална тийнейджърка, която да й обясни, тя се отчайва от всичко, което поназнайва за анатомията, кърши ръце и се пита: какво става тук? А непознатите думи не намира и в речника…

Но може би този път имаме късмет.

Алберт Лазарус погледна дебелината на ръкописа. 743 страници.

* * *

19 марки и 80. По-евтино няма да излезе. Но ако момчето е достатъчно разумно и се изразява ясно и ако освен това прави разкрития за онзи гешефтар баща си, ще можем да извадим чисти десет хиляди като първо издание.

Ако. Тук му е времето за още един бонбон.

Някои хора в тази история на нашата любов изглеждат отблъскващи или са така представени, не ще се почувстват оскърбени или засегнати в чувствата си…

Ето ти. Отново нищо. Знаех си.

… преди всичко моят баща и госпожица Щалман, и аз признавам, че ще ми достави дълбоко задоволство точно тях да представя пред света с тяхната перверзност и техните пороци, да ги представя такива, каквито са наистина…

Проблясък надежда. Момчето май наистина е наивно. Наивност, разбира се, също се продава. А особено наивност и порнография…

Спокойно, спокойно! Да четем по-нататък.

Много често тези момчета ни разочароват. Когато са и наивни, и неблагоприлични, но не могат да пишат. Всичко това сме го виждали.

Запазим ли обаче имената Мансфелд и Щалман и променим имената на всички останали лица и места на действие, то едва ли ще спечелим нещо. Чувал съм, че всеки има така наречените права на личността…

Да, малкият, значи вече си чувал.

… и може да се противопостави да бъде използван като герой на роман, дори този герой да бъде представен положително и доброжелателно.

Не трябва да ям повече бонбони, защото ще ми прилошее. Е, и без това ще умра… Рак на черния дроб. Лекарите не ми го казват. Още една пияна вишна. Забавно момче. Положително не е идиот.

Това е дилемата, пред която се намирам.

Моля ви, господа, вие, които сте експерти в областта, да разгледате от тази гледна точка моя ръкопис и да ми дадете правен съвет. С удоволствие съм готов да преработя книгата според препоръките ви. Предварително ви благодаря за усилието да го прочетете. Оливер Мансфелд.

Най-добре още един шоколадов бонбон, помисли си Лазарус. Той обърна листа. На следващата страница беше написано:

ЛЮБОВТА Е САМО ДУМА

Роман

Алберт Лазарус почувства леко парене в стомаха. Ето, помисли той със задоволство, вече ми е лошо. След това започна да чете.

Чете до три часа сутринта, след което нави златния часовник, нагласи го да звъни в 7:30 и си изми зъбите с минерална вода. Накрая дръпна малко пердето и погледна навън в нощта. Влакът минаваше отсечката между Мюнхен и Розенхайм. Тук не валеше сняг. Лазарус видя бързия бяг на самотни светлини и чу свистенето на нощния вятър. Той беше прегледал почти половината ръкопис, „хвърли му едно око“, както се казва на професионален жаргон, и изведнъж се почувства тъжен и безпомощен.

След като си легна отново, той подложи на анализ състоянието си. Не ръкописът (шефа си и неговите възгледи за сюжети с големи тиражи той беше забравил напълно) го беше объркал така. Не. Този роман беше наистина „първа книга“, на много места нуждаещ се от намеса, при това написан на такъв език, че отначало редакторът се почувства объркан и отблъснат. Постоянно изпитваше желание да хвърли на масата папката и въпреки това продължаваше да чете.

За което, реши Лазарус, има две причини. Първо, той, застаряващ саможивец, който не понасяше децата и нямаше никаква представа за света, разкрит в тази книга, в собствените си очи се виждаше като някакъв Гъливер, който неочаквано и непредвидено е попаднал изведнъж в царството на лилипутите. И второ, хм, в интерес на истината (чувствайки леки киселини в стомаха, Лазарус се обърна в леглото си), прочетеното, беше първата любовна история, която му попадаше през последните години. Продължавайки да размишлява, петдесет и осем годишният мъж изпадна накрая в тежък сън, объркан и тъжен, от който го събуди точно в 7:30 острото иззвъняване на часовника.

Във Виена беше много студено, но сухо.

Алберт Лазарус прекара деня в събеседвания. Той изпълняваше задълженията си толкова отчуждено и очевидно мисълта му беше изцяло заета с нещо съвсем друго, а не със засегнатите в разговорите теми, че участниците в тях много пъти се подразниха, но от любезност го премълчаваха.

Едва качил се в купето на спалния вагон, който с парижкия експрес напусна Виена в 22:15, Лазарус си легна и прочете докрай ръкописа. Този път не яде бонбони. Към четири часа сутринта остави папката и се загледа в нищото — затлъстял мъж в смешна нощница, седнал с изпънат гръб. Така и заспа, без да навие часовника и без да си измие зъбите. Един час преди Франкфурт го събуди шафнерът, който донесе чай. Той намери пътуващия в самостоятелно купе в измачкано легло, нелюбезен и в лошо настроение.

В Хесен снегът валеше с ненамаляваща сила, железопътната линия беше частично засипана. Докато господинът е спял, влакът на няколко пъти спирал поради навеите, съобщи шафнерът. Сърбайки горещия чай, Лазарус слушаше приказките на облечения в кафява униформа служител, който помоли за разрешение и вдигна пердето от прозореца, за да открие пред очите на Алберт Лазарус изгледа към една бяла пустош.

— В Северна Германия явно е по-зле.

— Така ли?

— Повечето влакове са спрени, телефонните връзки са прекъснати. Франкфуртското летище и други летища са затворени.

— Така ли?

— Магистралата от Франкфурт по посока Касел още не е разчистена и е непроходима. И ние имаме закъснение.

— Така ли?

— Да не досаждам повече на господина.

— Крайно време. — От четвърт столетие от устните на този дебел мъж, който на всичкото отгоре страдаше и от болезнена свенливост, не беше излизала толкова невежлива забележка.

Шафнерът изчезна обиден.

Алберт Лазарус се чувстваше зле тази сутрин. Той, който всяка седмица отиваше при определен специалист, а на всеки три месеца при друг, и всички специалисти наричаше шарлатани, дето все едно си знаят, но той не искаше и да чуе, а именно че е напълно здрав. Алберт Лазарус имаше на този 9 януари 1962 година, на един час път до Франкфурт, чувството за надвиснала тежка болест.

Лазарус извади кутията с медикаменти. Той поглъщаше хапчета и броеше капки в лъжичка за чай. Но докато се бръснеше и се обличаше пред стенното огледало по чорапи, проклинайки икономката си, която беше забравила да сложи в куфара му пантофи, неприятното чувство продължаваше да се засилва. Болеше го главата.

Мръзнеше. Въпреки че купето беше пренагрято, той облече подплатеното си зимно палто, зави си шала и седна до прозореца, сложил старомодна мека шапка с широка периферия (Швайцер!), загледан в неспирния снеговалеж, потопил страната в безкраен бял хаос. Само на затопления прозорец снежинките се топяха.

След някое време му се зави свят, той сведе очи и забеляза, че още е по чорапи. „Тази Марта — помисли си той, навеждайки се въпреки тлъстините си да обуе чифт старомодни ботуши, — сигурно съм се простудил, защото и вчера, и днес стоя в купето без пантофи.“

„Тази Марта“ беше старееща госпожица, която от седемнадесет години поддържаше малкото домакинство на Алберт Лазарус. Той не пушеше. Не пиеше. В живота му никога не беше имало жени. И с госпожица Марта не го свързваше никаква истинска, човешка връзка. В повтарящите се от време на време изблици на ярост (случваха се винаги когато някой специалист пак потвърдеше чудесното му здравословно състояние) застарелият мъж уволняваше застарялата госпожица по смехотворни причини — но всеки път след петнадесето число на месеца. Тъй като по договор работните отношения може да бъдат прекратявани само до петнадесети съответния месец, госпожица Марта веднага студено отхвърляше уволнението, а Лазарус оставяше нещата без последствия. Тази чудновата игра, която двамата играеха от седемнадесет години, беше единственото, което ги свързваше, единственият мост над пропастта на тяхната самота.

„Ще почакам още няколко дни — си каза Лазарус — и ако е грип, този път ще я изхвърля.“ След няколко дни идваше петнадесети…

Той се изправи и погледна пак през прозореца.

Какво означаваше всичко това? Беше достатъчно умен, за да знае защо се чувства така зле, разбит, отпаднал и болен. Състоянието му имаше душевни причини, не телесни. Ръкописът, който чете двете нощи — добър ли беше или лош? Лазарус не можеше да прецени. Подобно нещо досега не беше му се случвало. Колегите му се възхищаваха от точността на неговите оценки. Сега за първи път не знаеше. Единственото, което му беше съвсем ясно, бе — историята, която прочете, не е измислена, беше преживяна. И истинска трябва да е била и любовта, за която книгата разказваше. Но ако е истинска, този млад човек, който по най-ексхибиционистичен начин разкрива случки от интимен и най-интимен характер, се намира в опасност. В голяма опасност. В смъртна опасност.

Изведнъж Лазарус усети, че изпитва страх, страх за този Оливер Мансфелд и за жената, която той обичаше. И двамата бяха в опасност. Трябва да им се помогне. Но как? Кой би могъл да знае нещо за това, което бяха решили, което планираха? Лазарус поглади нервно увисналите си мустаци.

Той, единствен той знаеше. Само той — застаряващ, несретен книжен плъх, който никога не е обичал, никога не е срещнал жена, която да го обикне, която би могла да го обича. Той, стеснителен, чувствителен човек без приятели, на когото мъжете се подсмиваха, а жените винаги са намирали смешен. Старомоден, тромав, тлъст мъж, който яде прекалено много сладки неща и който със смъртта си няма да остави празнина и никой няма да плаче за него. Това беше единственото същество, което знаеше за една любов, заплашена от нещастие, мъка и насилствен край.

Поради това, разбра изведнъж Алберт Лазарус, се чувствам болен, зле ми е. Защото се страхувам, страхувам се за едно двадесет и една годишно момче, което не познавам, за една непозната жена, за която знам всичко, всичките й тайни. Страх ме е, че ще се случи нещо страшно, нещо ужасно, преди да направя нещо, за да предотвратя катастрофата.

— Какво мога да направя? Аз, малкият човек без власт, пари, сила? През целия си живот не съм могъл нищо да направя. Не съм могъл на никого да помогна. Никога и на никого. Но сега трябва да направя нещо и то по най-бързия начин. Трябва да действам.

Да действам, но как? Да направя нещо, но какво? Не знам! Не знам! Но ако е вярно това, което е написано на тези страници — той вдигна черната папка, която се беше плъзнала на пода, и се вторачи в нея, — ако всичко това е истина (а то е истина, това е единственото, което съм научил за тридесет години — да различавам така нареченото изкуство, което винаги е лъжливо, от истината, която няма нищо общо с така нареченото изкуство), тогава трябва по най-бързия начин да предупредя този младеж, да го извикам при мен. Иначе ще бъде късно…

Той разгърна пак ръкописа. На заглавната страница, припомни си, имаше бележка с адреса. Ето я.

Авторски права:

Оливер Мансфелд

Интерната на професор Флориан Фридхайм в Таунус

Телефон 34321

„Ще му телефонирам, разсъждаваше Лазарус, щом се върна в офиса.“ Замаян като човек с температура, с объркани, блуждаещи мисли, прелисти още един път ръкописа, в който с такава страст и на чужд нему език се разказваше за толкова много неща, за които Алберт Лазарус не беше и чувал в своя протекъл без събития петдесет и осем годишен живот — за неизмеримото блаженство на любовта, за бездънното отчаяние на любовта, за ревност, омраза, екстаз и надежда. „Да, веднага ще телефонирам“, помисли Лазарус. Тогава се сети, че шафнерът разказваше нещо за прекъснати телефонни връзки. Алберт Лазарус, с ръкописа на коленете си, потрепери от студ.

Със закъснение от час и половина парижкият експрес най-сетне пристигна във Франкфурт на Майн. В халето на гарата дебелият мъж, който сам си носеше куфара, си купи обеден вестник. Когато видя заглавието на първа страница, спря. Остави куфара на мокрия мръсен под сред върволиците бързащи хора. Той безшумно движеше устните, розовото му лице побеля като вар. Заглавието гласеше:

СИН НА МИЛИОНЕР СПЕКУЛАНТ УБИТ.

Лазарус стоеше неподвижно, само ръцете, които държаха вестника, трепереха. Четеше написаното с получер шрифт под заглавието:

„Франкфурт, 9 януари (собствена информация)

Облян в кръв, с тежки рани, които говорят за ожесточена борба, 22-годишният гимназист Оливер Мансфелд, син на известния със съмнителната си слава индустриалец Валтер Мансфелд, беше намерен обесен рано тази сутрин в таванското помещение на изоставена кула близо до селото Фридхайм в Таунус. По всичко личи, че е станал жертва на престъпление.

Гимназистът Мансфелд — посещавал въпреки възрастта си последния гимназиален клас в интерната на професор Флориан — изчезнал още в неделя вечерта. От понеделник следобед местната жандармерия и части на Бундесвера претърсваха гористата област около интерната, където Мансфелд е бил видян за последен път в неделя следобед. Продължаващият катастрофален снеговалеж изключително е затруднил акцията. Около обяд войници на Бундесвера откриват в една просека в гората изцяло затрупаната от сняг кола на Мансфелд. Седалките, воланът, подът, арматурното табло, както и външната и вътрешната страна на лявата врата били опръскани с кръв.“

Твърде късно. Беше пристигнал твърде късно.

С отпуснати рамене и очи, взрени в нищото, Лазарус стоеше неподвижно — тлъст стар човек, сиворусата му коса стърчеше изпод периферията на шапката му и падаше безредно по раменете. Не забелязваше, че хората го блъскат. Не чуваше и не виждаше нищо. Твърде късно. „Ако този нескопосник Майер не беше задържал ръкописа, а ми го беше дал преди празниците…“

А може би това щеше да се случи при всяко положение. Нищо ли не можеше да се промени в живота? Лазарус мръзнеше. Главата му щеше да се пръсне от болка. Сети се за една мисъл на Оскар Уайлд: „Винаги научаваме истината тогава, когато вече не ни е нужна.“

Той кихна. Наложи си да продължи четенето.

„Тъй като телефонните връзки между Франкфурт и Таунус са прекъснати, местната жандармерия потърси помощ от Дирекция на полицията във Франкфурт по радиото. Комисия под ръководството на главния криминален инспектор Харденберг излетя с хеликоптери към мястото, където е бил открит. Машините кацнаха на разчистените от снега тенис кортове на училището. Интернатът притежава картотека на кръвната група на всички ученици. По този начин полицейският патолог можа лесно да установи, че откритата в колата кръв е идентична с кръвната група на Оливер Мансфелд. Служители на следствената служба са установили редица факти, които засега се пазят в тайна.

Търсенето на изчезналия…“

— Човече, не може ли да застанеш някъде другаде?

Лазарус залитна настрана, изблъскан от един мъж със ски и раница. Свали старата си шапка, извини се и се премести с куфара си до входа на една будка за цветя. Тук ставаше силно течение, но Лазарус не го почувства.

… продължи и след смрачаване. С ръчни прожектори и факли, на ски, над седемдесет души участваха в акцията до успешния й край тази сутрин в 0 часа и 35 минути. Трупът на Оливер Мансфелд, вкочанен и затрупан със сняг, беше намерен в напълно заснежената наблюдателница на една стара кула на около два километра от училищната сграда. Комисията установи следното:

— Смъртта е настъпила най-късно в следобедните или ранните вечерни часове в неделята;

— Всички белези сочат, че Оливер Мансфелд е пребит, и след това, вероятно в безсъзнание, обесен.

В полза на предположението, че става дума за убийство, се изказа и главният инспектор Харденберг пред нашия кореспондент, присъстващ там, след като служители на следствието откриха в стаята на кулата следи и предмети, които още се пазят в тайна.

Следваше набран в три колони и ограден в каре следният текст:

ПОЛИЦИЯТА МОЛИ ЗА СЪДЕЙСТВИЕ

„Кой е виждал Оливер Мансфелд (22-годишен, строен, висок 1.78, с тясно, видимо обгоряло от слънцето лице, кафяви очи, много късо подстригана гъста кестенява коса) след неделя, 15:30 часа, на летището Рейн-Майн, магистралата или другаде? Бил е облечен в спортно палто от камилска вълна, дебел син пуловер с висока яка, сив спортен панталон и кафяви зимни обуща.

Кой е виждал след 15:30 на 7 януари бяла кола марка «Ягуар 500» с черна кожена тапицерия? По всяка вероятност на волана е бил Оливер Мансфелд, а до него единадесетгодишно момче с вид на чужденец. Номерът на колата L 43121-Z е временен.

Кой може да даде сведения за телефонен разговор, който Оливер Мансфелд е водил от Синия бар на летището Рейн-Майн на 7 януари 1962 между 15:30 и 15:45 часа? Предполага се, че е разговарял с жена. Споменал ли е Оливер Мансфелд името й? По това време в бара е имало много посетители.

Полезни сведения, които по желание ще бъдат запазени в тайна, приема всяко полицейско управление и главно Отдел 1 на Дирекция на полицията във Франкфурт.“

Алберт Лазарус отпусна вестника и унесено се загледа в снежната виелица, която бушуваше на площада пред гарата. Той дълго размишлява като човек, който съвестно преценява всички „за“ и „против“ едно решение с важни последици, защото знаеше, че от постъпката му ще зависи ужасно много — това, което можеше да се случи с все още живите участници в драмата. Накрая се насочи, тътрейки крака, към дългата редица телефонни кабини в халето, влезе в една от тях и набра номера, посочен във вестника.

Два пъти избръмча сигнал „свободно“, след което се обади монотонен мъжки глас:

— Дирекция на полицията. Отдел 1. Инспектор Вилмс.

— Обажда се… — Лазарус трябваше да се окашля, гласът му беше съвсем прегракнал и звучеше смутено. — Обажда се Алберт Лазарус. — Той назова професията си и издателството, за което работеше. — Току-що се връщам от едно пътуване и научавам за смъртта на Оливер Мансфелд.

Гласът на другия край на линията прояви заинтересованост:

— Да? И?

— Издателството ми получи преди Коледа машинописния ръкопис на един роман. Подател и автор е Оливер Мансфелд.

— Откъде знаете това?

— Написано е на ръкописа.

— Не може да бъде!

— Вярно е, господин инспектор. Прочетох ръкописа по време на пътуването. Събитията в романа се развиват в Таунус, в интерната на професор Флориан. Интернатът се намира недалеч от Фридхайм…

Сега другият глас прозвуча задъхано:

— Истинските имена ли е използвал?

— И то навсякъде, както самият той обяснява в предговора. Действието започва през септември 1960 и Мансфелд разказва всички по-нататъшни събития до Коледа 1961. Ръкописът е недовършен, но въпреки това мисля…

— Дирекция на полицията се намира на пет минути път от гарата, мога ли да ви помоля веднага да дойдете при мен, господин Лазарус?

— Точно това исках да направя.

— Не отивайте в старата сграда в парка „Фридрих Еберт“. Аз съм в новата на улица Майнц, третия етаж, вляво. Отдел „Убийства“. Очаквам ви.

— Идвам веднага.

— Много благодаря.

Алберт Лазарус окачи слушалката и излезе от кабината. Снежната виелица почти го ослепи. Снегът замръзна на ледени висулки по моржовите му мустаци, по дългата коса, по рошавите му вежди.

Автомобилите полагаха напразни усилия да се освободят от гигантските навеи сняг. Колелата се въртяха лудо и безсмислено. Вонеше на изгоряла гума. Една полицейска радиокола профуча с бясна скорост, с виеща сирена и включени светлини.

Когато Алберт Лазарус пресече улица Пощенска, за да завие по улица Ото, попадна сред по-голяма тълпа хора, които нервно слизаха от заседнал трамвай. Замаян и възбуден, изпотен и смръзнат, Лазарус се блъскаше в мъже и жени, които ругаеха подире му.

Той не ги чуваше. Държеше малкия си куфар пред широките си гърди с двете си ръце, като че ли да го защити. Носеше го така през белия снежен ад, внимателно, с несигурните крачки на болен от простата (какъвто не беше).

И така, той изчезва от полезрението ни сред вихрения въртеж на колела и плъзгането на снежинките, този непознат между непознати, този единствен между милиони, този петдесет и осем годишен самотен мъж, който през целия си живот се е свивал, който носи в старомодния си куфар като безценно богатство един ръкопис от 743 машинописни страници. Този ръкопис трябваше да помогне да се разкрие едно престъпление, да се разреши една загадка, а разказваше само историята на една любов, която няма и никога няма да има край и която беше започнала преди повече от петнадесет месеца, през един хубав есенен следобед, и по-точно на 4 септември 1960 година.