Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (170)

5

Ние сме толкова отдалечени от всички хора, че събличаме банските си и скачаме голи в морето. Плуваме около моторницата и се гмуркаме. Верена се нагълтва с вода, аз също. Качваме се в моторницата и се прегръщаме. Лодката леко се полюшва.

Изваждаме една бутилка от водата. Седим голи в малката лодка, ядем пилето с ръце и пием вино от бутилката. И никой не може да ни види.

Моторницата се носи напред. Лежим един до друг на надуваем дюшек. Пушим от една цигара.

— Вярваш ли, че винаги ще ме обичаш?

— Винаги.

— Наела съм стая за теб в Казача. Малко гнезденце южно от Портоферайо. Трябва да живееш непосредствено до морето, за да мога да те взимам с лодката. Стаята е евтина. Аз… си мислех, че ще мога да ти дам повече пари, но мъжът ми е толкова смешен напоследък. Дори за домакинството трябва да представям сметките за похарчените пари. Имам малко пари — не много.

— Аз имам достатъчно.

— Надявам се, че Казача ще ти хареса. Там е по-сигурно от Портоферайо, където би могъл да те види, той често ходи в града. Опасно е.

— Да, Верена. Имаш право. И когато някой път не можеш да дойдеш, аз ще продължа да пиша нашата история. Взел съм топ хартия и две кутии моливи.

Тя ме целуна.

— Отвори още една бутилка, Оливер.

— Ще се напием.

— И какво от това? Целият ден ни принадлежи. До вечерта ще останем в лодката.

Прекрасно.

— Така че, отваряй бутилката!

Постепенно усещам как отново се напивам. Трябва да съм пиян, иначе нямаше да кажа: „Ако ме изоставиш, ще умра“.

— Глупости!

— Не, истина е.

— Подай ми бутилката. Благодаря. И не казвай такова нещо.

— Ще ме изоставиш ли някога?

— Никога.

— И все пак!

— Оливер!

— Не го казвам с лошо чувство. Просто много се страхувам.

— Могат ли корените да изоставят дървото?

Лодката леко се полюшва, съвсем леко. Товарни кораби в далечината. Бели следи от самолетите в небето. Вино. Слънце.