Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (93)

1.

— Любими!

— Верена!

— Толкова се радвам да те чуя… Когато се събудих и те нямаше, почувствах внезапно ужасен страх…

— От какво?

— Че може да умреш. Аз… аз… бях полудяла от страх, че може да катастрофираш на магистралата, че си мъртъв някъде там към Фридхайм…

Има мъртва някъде там към Фридхайм, но аз не разказвам на Верена за края на госпожица Хилденбранд. Седя в канцеларията на гаража и ръката ми е толкова потна от вълнение, че слушалката ми се изплъзва.

Два и пет следобед. Слънцето грее. Преди няколко часа е умряла госпожица Хилденбранд. Преди няколко часа напуснах Верена.

В моя разказ прескочих три дни от рождения й ден. Всъщност не ги прескочих, а разказах за погребението на госпожица Хилденбранд. Не споменах за Верена през тези дни. Направих го преднамерено. Първо исках да приключа с всичко останало, да ми се махне от главата и да има място за Верена и мен. Затова започвам нова глава.

Това е безчувствено и жестоко. Добрата стара дама умря, а аз пиша: за да има място за Верена и мен. Лошо е, но аз дори не се срамувам, че смъртта на госпожица Хилденбранд ми става безразлична в същия миг, щом помисля за Верена, щом чуя гласа й. Безразлична? Забравям! Абсолютно забравям!

Напълно забравена!

— Беше толкова хубаво, Оливер…

— Верена…

— Кога ще се видим пак?

— Когато кажеш.

— В понеделник нямам време, трябва да заведа Евелин на зъболекар.

Ако тя беше имала време в понеделник, аз нямаше да отида на погребението на госпожица Хилденбранд.

— Във вторник следобед, Оливер…

— Да. Да. Да.

— В три?

— По-рано!

— Добре, в два!

— Тогава няма да обядвам, ще си купя сандвич. Къде да бъда?

— Фантастично, Оливер, фантастично е… Имам една приятелка — тя утре отлита с мъжа си за три месеца в Америка. Днес сутринта ми се обади по телефона. Имат малка вила, съвсем малка, дървена… Приятелката ми ме помоли да я наглеждам… през зимата, така че… Тя ще ми донесе ключовете…

— Къде, къде е тази къщичка?

— Това е най-фантастичното! В Грисхайм. Точно до Нидервалд.

— Нидервалд? Това си е направо на магистралата!

— Да, любими, да! Няма да има нужда да влизаш с колата във Франкфурт. Там сега било съвсем безлюдно, казва моята приятелка. Собствениците на другите къщички не идвали дори за почивните дни.

— До Нидервалд ще стигна за двадесет минути!

— Окей! Улицата се казва Бруненпфад, номерът е двадесет и едно. Там никой не ни познава. Досега не съм ходила там. Сигурно е малко примитивно…

— Има ли легло?

— Да.

— Тогава не е примитивно.

— Любими… Там има ток, бойлер, електрическа печка, когато стане студено! Не е ли чудо?

— Не вярвам в чудеса.

— Защо… защо тогава Господ ни помага така?

— Вече ти го казах. Защото това е любов.

— Не! Престани! Не искам! Не е никаква любов! Няма никаква любов! Няма никаква любов! Не и за жена като мен. Защо мълчиш?

— Вече ще мълча. Ще чакам деня, в който ти ще го кажеш.

— Оливер, мисли за нашето споразумение!

— Помня. Затова и няма да го кажа никога вече.

— И представи си, там има дори и радио, и грамофон.

— Чудесно, ще можем да слушаме музика. Донеси плочата.

— Не говори така.

— Сериозно, вземи я. Чудна е.

— Не ме измъчвай така. Моля те.

— Не искам да те измъчвам. Аз те обичам. Значи във вторник в два часа?

— Два и половина. Тогава мъжът ми е на конференция, която сигурно ще продължи до пет.

Сигурно до пет. Тогава ще трябва да отсъствам от следобедните часове. Какво имаме? Първо латински. Порчето. Ах, Порчето! На последното класно имам отличен. Порчето може да си гледа работата.

— Оливер…

— Да?

— Мисля вече само за вторник.

— Аз също.

Вдругиден е погребението на госпожица Хилденбранд. Но тогава Верена и без това няма време. Тя трябва да води Евелин на зъболекар.