Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (180)

1.

В очите на Верена виждам нескрит ужас.

Какво да правя? Какво мога да направя? Не знаех, че тя и мъжът й са канени при майор Инграм. Не знаех, че Манфред Лорд — както той усмихнат ми съобщава — и майор Инграм са стари приятели. Не знаех нищо за Стената. Знаел ли е нещо за нея господин Лорд? В къщата му има радио, има и телевизор. Преднамерено ли е премълчал пред Верена това, което е станало в Берлин? Той ли е уредил така хитроумно, заедно с мисис Дърам, тази среща?

Всичко това случайно ли е? Колко случайна може да бъде случайността?

— Оливер! — Манфред Лорд идва насреща ми с разтворени обятия. — Не може да бъде! Каква изненада! Колко се радвам! Верена, очаквала ли си такова нещо?

Вместо Верена се обажда мисис Инграм:

— О, вие се познавате?

— Какво ти познавате? Ние сме стари приятели, много добри приятели! Откога сте на острова, Оливер?

— Аз…

В този момент — мъжът от телевизора продължава да пее — на мисис Дърам й става лошо.

— Извинете, господин Лорд… само за момент…

Завеждам мисис Дърам в банята. Тя се оправя и излиза.

— Равиолите бяха твърде тежки. Не е от уискито. Как изглеждам?

— Великолепно.

— Поосвежих си грима, след като…

— Мисис Дърам…

— Да.

— Имам една молба.

Стоим в коридора пред банята. Сега по телевизията пее жена.

— Не знам дали бихте могли да ми помогнете…

— Ще се опитам.

— Тези хора, които са на гости на майор Инграм, съпрузите… аз ги познавам… Бихте ли… бихте ли излъгали заради мен?

— Да излъжа? Защо?

— Бихте ли казали, че ние двамата се познаваме от години и че аз съм дошъл едва вчера.

— Не разбирам нито дума…

— Ще ви обясня всичко по-късно. Ще го направите ли за мен?

Тя ме гледа с влажни очи.

— Ще направите ли и вие нещо за мен? — И след като не отговарям веднага, продължава: — Естествено, не. Това е прекалено много. Мисля, че разбирам какво става тук. Можете да разчитате на мен.

— Мога ли? Наистина?

— Естествено. Колко жалко, че не съм аз госпожа Лорд. Но човек просто не може да има всичко, нали?

След това се връщаме в дневната и мисис Дърам разказва (малко преувеличено) какви стари приятели сме и как тя вчера ме е посрещнала на кораба. Не говори вече много ясно, прекалено много е пила. Но всичко е наред. Наред ли е наистина?

В очите на Верена виждам отчаяние, в очите на господин Лорд — триумф. Хубаво, Стената му дойде добре. Но и без това майор Инграм щеше да ни покани някой път. Съвсем сигурно.

— Къде сте отседнали, Оливер? — пита господин Лорд.

— В един пансион в Портоферайо.

— И дума да не става!

— Моля?

— От утре идвате при нас! Не ми противоречете! Жена ми ще се радва, нали, скъпа?

Тя може само мълчаливо да кимне.

Телевизорът гърми.

— След три дни трябва да съм в Рим. Не мога да ви обясня колко се радвам, че сте решили да дойдете на Елба! Ще правите компания на жена ми, нали? А и хората тук не са толкова проклети, както в Германия.

— Не, господин Лорд. Затова и си помислих, че тук мога да ви посетя, без да тръгнат приказки.

Господин Лорд се смее от сърце.

— Приказки — казва той, — тези приказки…

На телевизионния екран се появява знакът на Евровизия. Слушаме сигнала й. След това виждаме Стената, Бранденбургската врата, танкове в източната зона, телени мрежи, всичко. Един италиански репортер коментира. Наистина е ужасно това, което става там. Образът е много лош, екранът трепти, редуват се разтърсващи картини — немци, които са готови да стрелят срещу немци. Показват млада берлинчанка, която току-що се е омъжила. Сега стои пред къщата на родителите си и плаче, защото вратата към улицата е зазидана. Виждат се и родителите на третия етаж. Майката плаче. В слаб опит да я утеши бащата слага ръка на рамото на жена си — тя е белокоса и с очила. И той посяга към носната си кърпа. Те не могат да дадат подаръците си на младите, които стоят долу на улицата. Пакети… Пакети и цветя се спускат с въженца, защото входната врата е зазидана.

Всички сме развълнувани. Започва голямо обсъждане. Мисис Дърам плаче като старата жена в Берлин. Манфред Лорд се държи с мен по-сърдечно и по-приятелски от когато и да било.