Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (22)

21.

Когато се връщам от долния етаж в стаята, Ноа и Волфганг вече са си легнали. Моята плоча с Чайковски още се върти, но съвсем тихо, и само две нощни лампи светят. Когато се качвах, установих, че клозетното парти е приключило. Постепенно къщата утихва. Открих балкон в края на коридора, от който на лунната светлина се вижда наблюдателната кула и зад нея голяма бяла вила насред тъмната гора. Къщата на Верена.

22:30.

След половин час ще изляза на балкона. Още като пристигнах, взех от колата фенерчето.

Ноа Голдмунд пак чете. „Таймс“. Волфганг Хартунг чете „Има много Айхмановци“^[1]. И двамата пушат.

— Как е? — питам, докато се събличам. — Разрешено ли е да се пуши?

— На нас ни е разрешено. На малките не.

— Аха. Затова са партитата в тоалетната.

— Всички го правят — усмихва се Ноа. — Момичетата даже си слагат ръкавици, ако възпитателката им помирише ръцете. Във всички къщи малките имат разни средства за обезмирисяване.

— И пръскат одеколон — казва Волфганг. — В целия свят няма тоалетни като нашите, където да мирише така хубаво.

— После си правят гаргара с „Одол“ — казва Ноа. — Най-често се заключват по двама, тъй като всички си имат някакви тайни. Но повече от петима не могат да се съберат.

Докато се мия, разказвам какво съм подслушал.

— Подслушвах веднъж две момичета — казва Ноа. — В училище. Обсъждаха „Отнесени от вихъра“. Явно и двете току-що го бяха прочели. Едната така плачеше, че се чуваше чак в коридора, и все питаше: „Вярваш ли наистина, че те пак ще се съберат?“ Другата я успокояваше: „Сигурно! Съвсем сигурно! За това можеш да бъдеш съвсем спокойна. Иначе нямаше да бъде такъв световен бестселър!“ „Боже мой — каза другата, дето ревеше, — дано, дано!“

Ние се смеем.

— Слушай — казва момчето, чиито родители са загинали в газовата камера, на своя приятел, чийто баща е бил от виновниците да загинат в газовата камера и затова е бил обесен, — сега темата пак се връща. Нали е велико?

Велико — думата ми е позната още от Салем.

— Супер — отговаря Волфганг.

И ние слушаме, докато плочата свърши.

— Пусни още един път от другата страна, Оливер, и скачай в леглото.

Това за мен е добре дошло. Обръщам плочата и слагам иглата.

Двамата ми се усмихват.

— Защо се усмихвате? — питам аз.

— Само така. Нищо лошо — казва Волфганг.

— Защото сигурно ти е кофти тази вечер — обяснява Ноа.

— Не ми е кофти.

— На всички нови им е кофти първата вечер.

— На мен не. Аз вече съм свикнал.

— Разбира се, това е предимство, когато човек често сменя училищата — решава Ноа.

— Баща ти, и той не е малка беля — казва Волфганг.

— Престани — моля аз, — иначе ще повърна. — След това се обръщам към двамата: — В тоалетната имаше едно негърче и един принц, май се казваше Рашид.

Ноа слага „Таймс“ настрана и се усмихва:

— Цялото му име е Рашид Джемал Ед-Дин Руни Бендер Шахпур Исфахани. — Той сяда в леглото си и докато аз си мия зъбите, пояснява: — Още щом пристигна, го разпитах.

— Как пристигна тук?

— С такси. От летището. От Кайро. Там има роднини.

— Какви роднини?

— Има чичо в Кайро. Семейството на младия принц принадлежи към най-забележителните и най-древни фамилии в неговата страна. Проверих в „Брокхаус“. Това, което каза, е вярно.

— Какво е казал?

— Най-старият от неговите прадеди, Исмаил, е основал династията на Сефевидите, а с това и днешната Новоперсийска империя. Това е станало през 1501-ва, господа.

Аз си обличам пижамата.

— Той въвежда шиитската форма на исляма — каквото и да означава това — и оставя на сина си гигантска империя. Той и неговите наследници, всичките тези господа завладяват нови земи, но те, както чудесно е казано в енциклопедията „Брокхаус“, насърчават и търговията, и изящните изкуства, и съграждат една столица с безмерни богатства, която в чест на славния род на малчугана от твоето клозетно парти получава името Исфахан. И през следващите столетия прастарият род се отличава по най-достоен, патриотичен и исторически плодоносен начин. Край на съобщението. — Смее се в леглото си.

— И как се е озовал тук? — питам аз.

— Бащата на Рашид, изглежда, е противник на шаха. Доколкото знам, той заедно с няколко хиляди студенти и офицери, е правил опит за преврат, който се проваля. Винаги съм казвал, че не трябва да правят преврати. Последиците? Шахът затваря бащата, а майката поставя под домашен арест. В последния момент приятели извеждат малкия в чужбина. Предполагам, че семейството има пари в Германия и затова Рашид идва тук. Сега се чака да бъде свален шахът. Защото преди да падне, той не може да се върне. Да бяхте чули какво разправяше за шаха, когато пристигна.

Изведнъж до нас достига страхотен рев.

— Какво е това? — скача Волфганг.

— Все ми е едно — казва Ноа. — Вероятно будалкат новия възпитател.

— Обещах на шефа да наглеждам малките — споменавам аз.

— И ние също — отвръща Ноа. — Но посред нощ?

— Ще отида да проверя.

— Окей.

Обувам си чехлите, при това поглеждам часовника (22:45, имам още четвърт час), обличам халата си. Виковете идват от партера. Тичам по стълбите надолу. Една врата е отворена. В стаята виждам блед и разтреперан господин Хертерих и моя ухилен, крещящ побратим Ханзи, малкия негър и Рашид. Той държи малко килимче и плаче. Другите две момчета танцуват около него. Господин Хертерих крещи безпомощно:

— Тишина! Моля за абсолютна тишина!

— Така нищо няма да постигнете — казвам аз, грабвам сакатия и така го тръсвам, че главата му се люшва. После го придърпвам към себе си и казвам тихо: — Лягай!

Той млъква. Очите му искрят злобно. Но си ляга.

— Така се прави — казвам на господин Хертерих. Имам чувството, че съм постигнал голяма победа. По-добре да не бях.