Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (130)

11.

Сега тя пак гали ръката ми и завивката се смъква надолу. Ако нощницата… Смъква се…

— Мислиш за старата, нали?

— Да.

Джералдин издърпва високо нощницата си.

— Тя… тя може да влезе всеки момент.

— Много си сладък.

— Как така?

— Защото си толкова загрижен за мен.

Нагоре, надолу, нейната ръка гали моята, нагоре, надолу.

— Джералдин, не каза ли по телефона, че майка ти е наела жилище?

— Майка ми!?

Рядко съм виждал такова огорчение, изписано на нечие лице.

— Какво се е случило? Къде е тя?

— В Берлин. При мъжа си. Още от Нова година.

— Всички мислехме, че тя ще е при теб.

— О, да, така ми обеща. Но тогава още бях в болницата. След това ме докара тук. Жилище!? Как не! „Няма пари, мило дете! Трябва да пестим!“ — Джералдин свива рамене. — Ти знаеш, вторият й мъж не може да ме понася. Той смята, че една стая е достатъчна. Докато беше тук, тя спеше там на канапето. Но той я повика обратно. „Вече достатъчно дълго те няма. Или твоята пикла, или аз!“ Телефонът е в коридора. Можех да чувам как се карат. Но все пак тя отлетя за Берлин. — Джералдин имитира майка си: — „Сега си почти добре, малката ми. Вече мога, без да се тревожа, да те оставя на милата госпожа Бьотнер.“ — Отново с нормален глас: — Следва още половин час вайкане. Че трябва да мисли за брака си, че все пак при развода съм присъдена на баща ми, че сега тя трябва да бъде особено внимателна, за да не дразни мъжа си в Берлин, защото е много ревнив и когато е ядосан, й изневерява, и накрая, защото баща ми се държал така.

— Как се е държал?

Слава богу, все още не трябва да говоря. Псе. Страхливо псе!

— Нали ти бях казала, че по Коледа той щеше да идва тук от Кейп Канаверал?

— Да. И?

— Още от първия миг започна караница. Така се надвикваха. Баща ми искаше майка ми да се разведе. Той можел да работи в Германия. В някакъв институт. Майка ми каза, че повече няма да се развежда. Баща ми я зашлеви. И това навръх Коледа! — Джералдин се смее. — Точно след като си раздадохме подаръците. И двамата бяха фиркани. Там в ъгъла беше коледното дърво. Майка ми крещеше толкова силно, че старата искаше да извика патрулната кола. Това беше най-хубавата Коледа в живота ми. Между другото, ти как прекара?

— Подобно. И след шамара?

— Започнаха големите дебати. Два часа. Ти си виновен. Не, ти. Ти на прави това. Ти го направи. Каква беше онази история с лаборантката в Новосибирск? А ти хвана ли се с онзи инспектор? И така нататък. Мен съвсем ме забравиха.

— И?

— Няма и. Още на втория ден на Коледа баща ми отлетя за Щатите „Сбогом, горкото ми дете.“ През голямата ваканция ще мога да го посетя, представи си! Той каза, че тогава страхотно ще ме поглези.

— Щом той има правата над теб, можел е поне да наеме едно жилище и да се грижи за теб.

— Да, нали? Но той беше убеден, че майка ми ще ме изостави и тогава той ще трябва да ми наеме болногледачка. Толкова пари нямал. Тук поне е госпожа Бьотнер.

— Лъже ли?

— Всички лъжат. И родителите на Валтер също.

— Как така?

— Валтер ме посети. Два дни след скандала. Нали знаеш какво става с него?

— Да. Баща му иска да замине за Канада. И Валтер трябва да напусне пансиона, защото нямат пари да плащат таксата.

— Нямат пари за таксата! Казвам ти, всичките лъжат! Валтер е разбрал каква е истината. Ясно, че баща му не разполага с милиони. Но неговата старица му е дотегнала. Срещнал е някаква по-млада, по-хубава. И се влюбил. Много добре е знаел, че жена му никога няма да напусне Германия, защото родителите й живеят тук. Така че бащата на Валтер си казва: чудесно! Аз ще замина за Канада с тази мацка и ще се отърва от моята бабичка.

— А Валтер?

— Оставили са го да избира. Свободен избор! Баща му много добре знае, че Валтер обича майка си. Нещата са били съвсем сигурни. И идеално осъществени. Таткото вече е в Канада. Хубавелката също. И Валтер отива да живее с майка си при нейните родители. Сега ходи там на училище. Мисля, че в Аугсбург. Или в Улм. Така стават тия работи… Чудесно, нали?

— Горкият Валтер!

— А ти? А аз? А Ханзи? — Тя наистина споменава и Ханзи. — За бога, няма да проливам сълзи заради нас, но едно ще ти кажа — когато порасна, ще си отмъстя!

— На кого? Може би на твоите деца?

— Деца? Вярваш ли, че искам да имам деца след всичко, което трябваше да изтърпя? Побоища в Русия? Побоища в Германия? Луксозна курва? И сега това тук? Казвам ти, изключено е да не махна детето, ако се случи. — Тя се притиска до мен и шепне: — Освен ако останем заедно и ти искаш да имаме дете. Искаш ли дете?

— Не.

— Аз… аз трябва да ти кажа още нещо.

— Какво?

— Така съжалих Валтер, че аз… че аз го целунах веднъж. Истински. Сърдиш ли се?

— Не.

— Беше само съжаление, кълна се!

— Естествено.

— Никога вече не искам да целуна друг, докато съм с теб. Аз ти принадлежа, единствено на теб. Просто трябва да чакам още малко.

Ръката ми се вледени. Облива ме студена пот.

— Още малко?

— Лекарите казват, че досега не са виждали такова бързо оздравяване. Май съм яка като кон, така каза един от тях. А другият, стар, симпатичен, каза: „Тя е влюбена!“ Той смяташе, че това е причината толкова бързо да оздравявам.

— Разбирам. Кога… кога смяташ, че ще можеш да ставаш отново?

— След три седмици. Най-много след четири. И след това, Оливер! И след това…

И след това.