Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (162)

16.

Пиомбино! Пристигаме. Градът е сбутан и малък, предградията са грозни. Виждам доменни пещи, улеи за кокс и комини, от които се вдига тежък черен дим.

— Стомана и чугунолеярство — казва мисис Дърам. — Оттатък в Портоферайо между другото също… — Тя трябва да кара едва-едва, защото тук всички ходят по платното. И колко много хора! Градът гъмжи. Мравуняк.

Естествено — маси и столове на улицата. Мъже пият еспресо или червено вино шприц. Разгорещени разговори. Ръкомахане. Много кина. Плакатите са шест пъти по-големи, отколкото в Германия. Шарения. Деколтета. Герои. Просяци. Много просяци. Те се приближават до колата и протягат ръце. Просят и деца в дрипи. Мисис Дърам раздава щедро.

Стигаме до пристанището. Не голямото мръсно индустриално пристанище, а малкото, в което хвърлят котва корабите, които са за Елба. Тук близо до водата и многобройните кантори на параходствата и бюрата за чужденци, е по-хладно. Наоколо е пълно с товарни камиони. На площада — естествено — има бар. Малка спретната къщичка на един етаж, тераси, мюзикбокс, хромови столове и масички на открито.

— Когато пристигам тук, винаги гледам да глътна едно питие — казва мисис Дърам. — Може и повечко. Защото повече няма да карам. Имам къща на острова. В Баньо, залива Прокио. Управителят винаги идва да ме вземе от Портоферайо. — Със странна гордост тя обяснява: — Никога не се е случвало да пристигна на Елба трезва. Предлагам да останем на уиски. Добре ли е?

— Разбира се, мисис Дърам. — (Да се надяваме, че няма да пие много. Парите ми…)

— Два двойни скоча, моля.

— Да, госпожо, два големи Джони.

— Уискито тук го наричат Джони, господин Мансфелд. Независимо коя марка е.

След първите два големи Джони мисис Дърам поръчва още два. Тя иска веднага да плати. Аз протестирам. Тя протестира. Хвърляме във въздуха монета от петстотин лири. Тя губи. Е, това е. Тя губи и на третия рунд. Изобщо не й личи, че е пила три двойни.

Поглеждам навън към морето, което блести златно и на запад залязва червеното слънце. Морето е съвсем тихо. Чайки кръжат над водата. Мисис Дърам е паркирала колата си в края на късия широк кей. Докато пием, постоянно пристигат нови коли и паркират зад форда на старата дама. Появява се корабът. Той е по-голям, отколкото очаквах, бял и с високи мачти. Задната страна се отваря и бавно се смъква надолу. Човек може да види всичко в търбуха му. Там има много автомобили. Един след друг те излизат навън. Матроси регулират движението.

— Елате — казва мисис Дърам и изпразва на един дъх чашата си. — Време е.

С твърда стъпка се отправя към кея. Сядаме във форда. Дебел моряк със син панталон и бяла фланелка ни насочва в осветената вътрешност на кораба към едно място далеч напред. Слизаме от колата. Един след друг автомобилите влизат в кораба, чийто под леко вибрира.

Ние отиваме на палубата. Часът е точно шест, когато корабът се откъсва от кея, прави голяма дъга през залива и излиза в открито море.

— Сега да ударим по едно малко Джони? — пита мисис Дърам.