Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (24)

23.

Това е всичко.

После се изправя, навива молитвеното си килимче и се свива в леглото си. Али и Ханзи също си лягат.

— Лека нощ — казва господин Хертерих.

— Лека нощ, джентълмени — казвам аз. Никой не отговаря, само Рашид ми се усмихва, и аз виждам, че Ханзи е видял тази усмивка, и изведнъж той също се усмихва — тази ужасна усмивка на мъртвешки череп, но на мен изобщо не ми хрумва какво направих тук за пет минути. Да си бях държал устата затворена и да бях оставил този нещастник господин Хертерих да си върши работата!

Сега той излиза с мен в коридора, подава ми влажната си от пот ръка и заеква:

— Благодаря ви, Оливер… аз… аз… Вижте, това е първият ми ден тук… И просто се поболявам от притеснение… Толкова много момчета… Малките са същински дяволи. Аз се страхувам, да, признавам си, ужасно се страхувам… И ако не бяхте ми помогнали…

— Трябва да си бронирате душата, господин Хертерих. Иначе момчетата ще ви ликвидират.

— Бронирана душа — мрънка жално той. — Лесно е да се каже… — Кимва ми още веднъж и тръгва, тътрейки крака по коридора към своята стая. Не мисля, че на този човек може да му се помогне.

22:55 часа. Време е!

Горе, на балкона на първия етаж е хладно, но не е студено. Месецът е зад къщата, така че балконът се пада в сянката. Ето старата наблюдателна кула. Ето и къщата на Верена.

Точно 23:00 часа. Изваждам фенерчето от джоба на халата си и го насочвам към далечната вила. Светвам три пъти. Броя до пет. И отново светвам три пъти.

Тогава горе от един прозорец на голямата бяла къща отвръща светлинка, кратка, но съвсем ясна. Верена ме е разбрала.

Вече всичко съм обмислил. Преди обяд имаме часове. След това ще взема гривната. Между два и четири сме свободни, после пак имаме часове до шест. Значи мога да се срещна с Верена най-рано в два и половина. Да речем, най-добре в три. Човек никога не знае.

Аз светвам петнадесет пъти.

Петнадесет пъти се светва обратно от бялата вила.

За всеки случай светвам още петнадесет пъти.

Отново знак: разбрано!

Сега мога да отида да спя.

Защо не отивам? Защо стоя все още на балкона и гледам нагоре към голямата бяла къща в гората, защо? Изведнъж се натъжавам както никога досега, а аз често съм бивал тъжен. Копнея за нещо, което е невъзможно.

В къщата чувам няколко деца да викат. Това ми е добре познато. Децата викат в съня си. Те хапят възглавницата и въздишат, а много от тях плачат, защото сънуват лоши сънища. Някои седят на прозореца и гледат в нощта като мен. Такъв интернат си е цял един свят. Надали ви интересува какъв е този свят. Жалко. Защото мен, разбира се, ме интересува, това е моят свят, светът, в който аз все още живея. Така че си припомням още истории, които госпожица Хилденбранд ми разказваше, докато я карах към дома й. Например единайсетгодишната Таня от Швеция. Преди шест години майка й починала. Баща й се оженил повторно. Втората му жена загинала в автомобилна катастрофа. Сега бащата се жени за трети път. Таня истерично отказва да погледне третата жена. В интерната не може да установи контакт с никого. На два пъти смъртта й отнема това, от което детето има най-голяма нужда — майката! Смъртта ще я отнеме и трети път. Таня е убедена. Затова изобщо не иска да погледне третата жена на баща си. Госпожица Хилденбранд каза: „Таня боледува. Не яде. Учи се зле. Мислите й блуждаят. Опасяваме се от шизофрения…“

Спомням си и това, което госпожица Хилденбранд ми разказа за Томас. Той е осемнадесетгодишен, значи ще бъде в моя клас, утре сутринта ще се запозная с него. Бащата на Томас по време на Третия райх е бил прочут генерал. Днес заема ръководен пост в Главната квартира на НАТО в Париж. Името му постоянно се мярка във вестниците. Много завиждат на Томас заради неговия баща, когото вчерашните противници на Германия (очевидно не са намерили никой по-подходящ) избират за един от своите военни ръководители. Томас мрази баща си заради това, което винаги е вършил…

Мисля за Чикита, петнадесетгодишното момиче от Рио де Жанейро. Баща й строи язовир в Чили, майка й е умряла. Чикита ще престои в интерната три години, без да види баща си. Тя казва, че е доволна. Защото всеки път, когато се среща с баща си, той е с нова приятелка, на която Чикита трябва да казва „лельо“. Когато госпожица Хилденбранд един път я попитала кое е най-лошото нещо на света, Чикита отговорила: „Децата. Така казва баща ми.“

Мисля за това, което госпожица Хилденбранд ми разказа за тринадесетгодишния Фред. Неговите родители са разведени. Бащата, осъден като виновната страна, трябва да плаща на майката висока издръжка. Майката живее във Франкфурт — съвсем наблизо. Но тя води бурен живот. Синът постоянно й пречи. Когато той си идва вкъщи, там винаги има някой чичо и Фред бива отпращан. Майката му дава пари. Много пари. Фред трябва да се забавлява! Само да не се прибира вкъщи.

Когато в самотата си той отива при баща си в Хамбург, тогава пък пречи на баща си и неговите приятелки. Освен една. Тя го прелъстява, когато е тринадесетгодишен. Бащата открива това. Фред повече не може да стъпи в Хамбург.

Мисля за това, което ми разказа старата полусляпа дама, когато я изпращах до вкъщи, за едно шестнадесетгодишно момиче на име Сантаяна. Баща й е испански писател, който по политически причини не може да се върне в Испания^[1]. След войната написал няколко великолепни книги. Но само се забърква в грандиозни скандали. На остров Цейлон взел една омъжена жена за своя любовница. Двамата ги гонят от страната. Ражда се Сантаяна. Със смесена кръв. Тя няма дом. Никога не е имала дом. Но познава почти всички големи градове и най-хубавите им хотели. Тя знае какво е диадема с брилянти, чек без покритие, съдебен изпълнител. Защото баща й, човек отчаян и без корени, понякога има много пари, а понякога нищо. Сантаяна знае две и двеста. Тя е много умна, много красива, много горделива. Някой ден вероятно ще стане курва от класа…

Стоя на балкона и мисля за осакатения Ханзи, за малкия Али с неговата мания за величие, за Рашид. И, разбира се, мисля за себе си. Ала веднага си го забранявам.

Така че се прибирам вътре и чувам малките в техните стаи да говорят, хлипат и викат, влизам тихо в моята стая и виждам, че Ноа и Волфганг вече са угасили. И двамата спят. В гората крещят совите. Сключвам ръце под главата си и мисля, че утре в три часа ще видя пак Верена Лорд. Тясното й лице. Синьо-черната й коса. Нейните прекрасни тъжни очи.

Утре в три ще я видя отново и ще й занеса гривната. Може би тя ще се усмихне. Толкова е красива, когато се усмихва.

Утре в три.

Совите.

Верена Лорд.