Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (40)

16.

— Този път беше още по-хубаво.

— Да.

— И за теб ли?

— Да.

— Наистина?

— Наистина, Джералдин.

— Не лъжи! Сигурно често си го изпитвал. И с жената, на която е гривната.

— Не!

— Защо се дразниш?

— Защото… с тази жена никога не съм имал нищо общо.

— Но ще имаш.

— Не!

— Защо не?

— Защото не искам.

— Лъжеш. Искаш. Знам го. Но може би е невъзможно. Дано…

Дали този проклет Ханзи е спазил обещанието си? Положително не. Той клечи някъде тук в храстите и е гледал, и гледа, и слуша, и е слушал всичко. Всемогъщи боже, в каква ситуация попаднах!

В малката падина свети зелената луна и всичко има чудновати сенки, и Джералдин и аз, които седим на една скала. Тя е преметнала ръка през раменете ми.

Топло е. Совите и кукумявките бухат, обаждат се и други животни. Тялото на Джералдин пламти, чувствам го през роклята й.

— Знаеш ли, Оливер, че те излъгах?

— Кога?

— Днес следобед. Когато казах, че ми е безразлично, ако обичаш другата жена. Беше лъжа.

— Естествено.

— Не се дръж така високомерно. Говоря ти сериозно. Аз… аз… не мога да понеса да обичаш някоя друга… ако разбера, че я обичаш и коя е тя…

— За това трябва да се обърнеш към Ханзи.

— Какво?

— Към хитрия Ханзи, който всичко знае. Между другото той ти забърка тази история с розата. — Смешното е, че пак държа червената роза в ръка и я въртя.

— Ханзи?

— Да — казвам аз, за да чуе, ако е някъде наблизо, — това беше милият Ханзи, твоят довереник. И ще има да си патиш от него, ако скоро не му покажеш пътя. А сега трябва да се прибирам. Ти също.

Тя веднага започва да хленчи.

— Беше само шега…

— Беше сериозно.

— Не, шега… Аз съвсем ще те загубя… Ако се владея, ще бъдеш поне мъничко мой… Оливер, Оливер… Нали няма да ме изоставиш?

Може би Ханзи и Валтер са наблизо…

— Аз тръгвам.

— Още десет минути. Рано е. Моля те, моля. — Тя ме целува по бузата, в устата, по челото. — Можеш ли да си представиш, че някога ще ти създавам грижи, че ще ти преча?

— Не, Джералдин, не, разбира се. — „Да, Джералдин, и още как! Само грижи. Само пречки. Как ще продължи всичко това?“

Сега тя гали лицето ми.

— Ти ми имаш доверие, нали?

— Да, Джералдин. — „Нито капка, Джералдин.“

— Защото никой ми няма доверие, знаеш ли. Само ти. Никое от момичетата не ме обича.

„Голямо чудо!“

— Валтер ти имаше доверие — отговарям.

— Ах, той ли?! — казва тя. Никога през живота си не съм чувал някой да произнася три думи с такова презрение. — Ти ми имаш доверие, аз на теб. Искам всичко да ти разкажа.

— Вече го чух.

— Не, не само за мен… За другите момичета… Какво става при нас… Ще си умреш от смях…

Ще умра от смях.

С ръка на раменете й гледам ръчния си часовник. 21:00 часа.

— Искаш ли… Мога да ти разкажа някоя история.

Особено ако Ханзи е в храстите. Особено ако и Валтер е в храстите.

— Моля ти се, Оливер. Само ще ти разкажа. Нищо повече не искам. Само да остана още малко в прегръдките ти. Ще разказвам само смешни истории, да се смеем — а?

Изведнъж започвам да я съжалявам. Само весели истории. Колко ли весели са твоите истории, клета Джералдин?

— Разкажи нещо — казвам аз и я галя, а тя се сгушва плътно в мен и стене от щастие.

— Мога да ти разкажа кой с кого ходи, ако искаш… Почти всички си имат някого. Но никоя няма такъв, какъвто си имам аз! Най-симпатичната двойка са Гастон и Карла. Гастон вече го знаеш. Карла е на петнадесет.

— Карла е на петнадесет ли?

— Да.

— Но Гастон е на осемнадесет години!

— Е, и? Винаги е така. Всички момичета ходят с по-големи. Връстниците им се виждат много глупави.

Въпрос на гледна точка.

— Нали Гастон е сладък?

— Сладък е.

— Те ходят всеки четвъртък в „А“ да танцуват.

— Нали е забранено да се ходи в „А“?

— Всичко тук е забранено! Нищо не е разрешено! Ако знаеше как всичко ни е дошло до гуша! Много от тях ходят нарочно в „А“! Искат да бъдат хванати! Искат да бъдат изключени!

— Защо?

— Защото искат да се върнат вкъщи при техните.

— А другите? — питам.

— Кои?

— Тези, които не искат да бъдат изключени.

— Какво за тях?

— Чух, че шефът навсякъде има доносници. Също и между келнерите. Ако някой се появи, веднага келнерът телефонира на шефа. Вярно ли е?

— Да, наистина. Но на Гастон и Карла не им пука. Те искат да ги изключат.

— Искат да ги изключат?

— Да. И да се оженят. Гастон свири страхотно на пиано. Може веднага да започне с някой състав. И толкова се обичат. Също като нас, нали?