Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (136)

17.

Хотелът се намира в Източния парк.

Чиста, приятна сграда. Портиерът е вежлив. Не е необходимо дори човек да съобщава името си. Стаята е на втория етаж. Избелели червени копринени тапети на стените, червен килим, червени плюшени абажури и широко старо легло, до което има огледало. Огледалото е много голямо. С помощта на шнур човек може да го върти от леглото и така да вижда всичко, което би искал да види. Над леглото виси картина с маслени бои „Танцът на самодивите“. Всичко е старомодно. Обаче мисля, че това е най-приятният подслон в града. Наистина се постарах и посетих много от тези хотели за по няколко часа, преди да избера този. И въпреки това всичко тръгна наопаки.

Бях тук преди Верена. Тя пристигна с такси, което накара да спре доста надолу по улицата. Семпло палто, никакви бижута, кърпа на главата и тъмни очила.

Портиерът се усмихва малко пресилено за поздрав, но той прекали с усмивките още първия път, когато бях тук сам и му дадох двадесет марки. Вероятно винаги се усмихва повече отколкото трябва — професионален дефект. Той ми подава ключа от стаята. Трябва да изкачваме стълбите — няма асансьор. Когато минаваме покрай портиера, той извиква:

— Ако гостите имат нужда от повече кърпи, нека само позвънят. Момичето ще донесе всичко необходимо.

Кърпите нанасят решаващия удар. Виждам как Верена трепва. И още тук на стълбите ми става ясно, че всичко е погрешно. Носът на Верена потрепва нервно, тя се препъва, но не казва нито дума, докато не влизаме в стаята. Тогава заявява:

— Отвратително. — Дори не поглежда червените карамфили, шампанското. Отива до прозореца и поглежда навън. Сгради с вид на казарми с жилища под наем, част от Източния парк със замръзналото езеро, по което децата карат кънки, евтини магазинчета… — Ужасно — казва тя.

Предградие, тъй де.

Светвам лампата, спускам пердетата и отварям бутилката шампанско. През цялото време Верена стои с лице към стената пред един радиатор.

Поднасям й чаша и казвам:

— Съблечи си поне палтото.

Тя е облечена отново с червения пуловер. Аз се радвам.

— Защо се радваш?

— Защото си облякла червения пуловер.

Шампанското е лошо. Не го казва тя, аз го казвам.

— Няма значение — отговаря тя. — Благодаря за карамфилите.

Отива в банята, оглежда всичко и поклаща глава. След това се връща, налива си още една чаша, изпразва я на един дъх, после изпива на един дъх и трета.

— Хайде — казва тя, — ела бързо!

Съблича пуловера през главата си, разкопчава си полата, събува си чорапите. Аз вече съм гол и се промъквам в широкото легло. Завивката е и влажна. От съседното помещение се чува мъж да кашля и говори. След него се смее момиче, дълго и пискливо. Следват много шумове.

Верена седи полугола. Сега оглежда гигантското огледало. Тя тегли шнура, огледалото се върти.

— Колко изтънчено — казва Верена.

— Не гледай в него, ще угасим светлината. Следващия път ще донеса радио, за да не чуваме нищо друго, освен музика.

Тя се съблича гола и ляга до мен. Целуваме се. Когато започвам да я галя, тя внезапно застива.

Знам. Това е краят.

— Не се сърди, моля те.

— Не, не, разбира се — казвам аз. През пролуката на завесата прониква все още дневна светлина. Някъде шуми вода, след това мъжът оттатък кашля, момичето се смее отново.

— Няма никакъв смисъл… Нали не искаме никога да се лъжем. Тук… Тук трябва да разиграваме театър. Знаеш ли…

— Недей да ми обясняваш нищо.

— Но аз искам… Трябва… Помниш ли колко се дразнеше, когато в началото ти казвах, че съм курва?

— Да.

— Аз… аз го казвах само така. Не съвсем сериозно. Кокетирах. Въпреки всичко имах добро мнение за себе си. Това за курвата го казвах, за да ми се противоречи, за да бъде потвърдено от друг доброто ми мнение за мен самата.

Някой минава по коридора.

— Днес за първи път се чувствам като курва. Това е истината. Никога досега не съм се чувствала така. Никога! Не дори и с тлъстите еснафи от онези жалки години. А толкова го исках. Но няма да мога. Разбираш ли ме?

— Да.

— Оливер…

— Ела. Да се махаме оттук. Бързо.

Запалвам светлината. Трескаво се обличаме.

(Мъжът говори. Момичето се смее. Шуми вода.)

— Никога вече няма да се срещаме тук. Грешката беше моя.

— Не, моя — възразява тя.

— Само да се махнем — казвам аз и отварям вратата. Зад нас остават червените карамфили, чистите кърпи за лице, лошото шампанско. Втурваме се по стълбите, като че ли някой ни преследва. Връщам ключа на портиера.

— Вече си тръгвате? Но нали предплатихте стаята за три часа? Не ви ли хареса? Нещо…

Ние вече сме на улицата. Отдалечаваме се. Никой не поглежда другия. Внезапно Верена спира, сваля очилата си и ги прибира. Гледа ме с гигантските си черни очи, като че ли никога не ме е виждала.

— Верена, какво ти е? Хайде.

С омайния си дрезгав глас тя казва:

— Сега знам защо.

— Какво?

— Защо не стана нищо.

— Защо?

Чужди хора. Кресливи деца. Хранителни стоки зад изпотена витрина. Клаксони на автомобили. И сняг, сняг, сняг!

— Защо?

— Защото се влюбих в тебе. Обичам те, Оливер. Ти го постигна. Това е.