Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (116)

24.

15 декември 1960, 17:00 часа.

Четвъртък. Разполагам с колкото си искам време. Но не и Верена. Тя трябва да се прибере вкъщи. В шестнадесет часа мъжът й трябваше да се види с шефа, за да му даде парите за полиците. („Благодаря ви, Оливер. Вие сте прекрасен човек. И този господин Лорд трябва да е чудесен човек! Не знаете какво означава тази помощ за мен точно в този момент!“ „Да, господин докторе, в тази страна все още се намират почтени хора…“) Но Верена трябва да се прибере вкъщи.

Прекарахме в „нашата“ къща четири часа. Сега Верена се облича. Толкова ми е приятно да я гледам, движенията й са прекрасни.

Всичко, всичко, всичко у нея е красиво.

Аз съм вече облечен, седя на леглото и пуша. Свещи те пак догарят. Навън непрестанно вали сняг. AFN предава коледна музика.

— Защо Лео е тук?

— За да ме следи, разбира се.

— Не се ли страхуваш?

— Откакто сме заедно, не. — Тя си закопчава чорапите, слага си полата — Смешно, по-рано винаги се страхувах.

— Страхът е по-добър съветник.

— Защо? — Затваря ципа на полата и посяга към пуловера. — Случило ли се е нещо?

— Не. Но след като ти самата казваш, че те шпионира…

— Аз съм страхотно предпазлива. Сменям такситата. Обаждам се от различни пощи. Аз съм по-хитра от него… — Тя се усмихва. — Скъпи, този червен пуловер ще стане на дрипа, ако все го нося.

— Ще купим нов.

— Хареса ли снимките?

Кимам.

— Какво има?

— Кой направи снимката, на която си гола?

— Защо?

— Защото искам да знам.

— Не ти ли харесва? Аз сама. Със самоснимачка.

— Верена…

— Моля те, помогни ми за пуловера. Излъгах. Енрико ми я направи. Сега ще я хвърлиш ли?

Закопчаваме пуловера.

— И аз не искам да лъжа. Изгорих я.

— От ревност?

— От предпазливост. Изгорих всичките снимки. Още снощи. Всичките ги разгледах много внимателно. И щом си затворя очите, виждам ясно всяка. Особено едната. Тази, на която си гола. Но трябва да бъдем предпазливи, и двамата! Лео е тук. Не забравяй!

— Не го забравям.

— Верена… — Сега стоя пред нея, тя ме гледа. — Наистина трябва да бъдем предпазливи… ако нещо се случи… ако те загубя… тогава… тогава няма да мога да живея повече. — Отивам до радиото и го изключвам. — Извинявай, държа се тъпо.

— Не, не е тъпо, любими. Прав си. Само е тъжно. Снимките трябваше да са коледният ми подарък.

— Получих го — казвам аз и изваждам папката с машинка от куфарчето за документи. — Сега ти ще получиш твоя.

— Какво е това?

— Нашият роман, докъдето съм стигнал.

— О! — тя изтичва към мен (все още по чорапи) и взема папката от ръцете ми. — Написал си толкова много!

— Написал съм много повече, но това е всичко, което съм поправил и написал на машина. Книгата ще бъде много голяма.

— Много голяма е и… историята, нали?

— Искаше да кажеш: любовта?

— Не!

— Наистина не?

— Не! Не! Не! — тя ме погалва по бузата. След това прелиства ръкописа. — 186 страници… — Чете първата страница: — „Любовта е само дума.“

— Отвори.

Тя го прави и чете посвещението:

— „На В. — с любов“ — Целува ме. — Ах, Оливер, много съм развълнувана.

— Посвещението, разбира се, трябва да се махне, ако книгата някога бъде публикувана — казвам аз. — Освен ако с Евелин не живеете вече при мен.

Тя се усмихва и за да не ме натъжи, кимва.

— Но ще четеш ръкописа тайно и ще го криеш. Тук.

— Имам много по-добро скривалище. Един сейф в банката.

— Имаш банков сейф?

— От години. Вътре няма нищо. Мъжът ми не знае за него. Ще прибера книгата там. Толкова съм любопитна, Оливер.

— Може да е много лош.

— Сигурно не е!

— Не се сърди, ако попаднеш на нещо, което не ти харесва.

— Обещавам. — Тя поглажда леглото. — Сбогом, легло. Довиждане, радио, довиждане, свещи. Довиждане, маса, стол, лампа, довиждане на всички! Дълго няма да ни виждате.

— На осми януари съм тук.

— Ние няма да сме се върнали още. Мъжът ми ще бъде с нас в Сен Морис. Така му е щукнало. Какво да правя? Ще се върнем едва към петнадесети, в края на седмицата.

— Как да се свържа с теб?

— Никак. Аз ще ти се обадя.

— Няма да съм вкъщи. Ще бъда на хотел. Майка ми пак е в санаториум.

— В кой хотел ще бъдеш?

Казвам името на хотела. Казвам и телефонния номер. Тя си записва всичко.

— Не оставяй никъде листчето.

— Няма. През празничните дни мъжът ми обикновено спи след обяд.

— Тогава да направим както досега. Аз ще чакам от два до към четири на телефона.

— Да, Оливер. Естествено, може да се случи да не успея да ти се обадя… например на Коледа, или на Нова година.

— Ясно. Но не носи със себе си ръкописа.

— Ръкописа ли?! Утре следобед ще дойда тук и ще го прочета. Целия. На един дъх.

Изключваме електрическата печка и гасим свещите. Верена заключва външната врата и дръпва резето. Вали много силен сняг. Вървим към колата ми. Улиците са пусти. Следователно мога да я целуна.

— Всичко хубаво, Оливер.

— През цялото време ще мисля за теб.

— Бих искала да те целуна толкова много пъти, колкото са много снежинките, които падат.

— Падайте по-бързо, мили снежинки, падайте по-бързо, моля ви!