Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (86)

18.

„Love is just a word. It does not mean a thing…“^[1]

Певицата е със сладникав бебешки глас. Едно пиано й приглася, и ударни. Малката плоча се върти на грамофона. Танцуваме на любимата песен на Верена. Бавно се въртят още три двойки. Съвсем простичка мелодия — на нея могат да танцуват и по-възрастните хора.

„… it’s a fancy way of saying: two people want to swing…“

Верена не носи бижута, само един хубав пръстен. Тази вечер си е вдигнала косата. Роклята й е като втора кожа, толкова тясна, и е от плат като чисто сребро. Под нея личи всяка форма, всяка извивка на тялото й. Всички сме леко пийнали. Верена смята, че на никого няма да направи впечатление как танцуваме двамата. Прегърнати. Нейното тяло се притиска до моето. Ако на някоя от забавите, които шефът от време на време позволява в интерната, някой танцува по този начин, веднага ще го изключат. Чувствам колко е възбудена Верена. Аз също съм възбуден като нея, тя го чувства и прави всичко да ме възбуди още повече.

„… love is just a word, and when the fun begins, a word we use to cover mountain-high with sins…“

23:30.

— За какво мислиш? — шепне Верена.

— За това.

— Аз също. Скоро ще си отидат. До половин час ще сме сами.

Тя се притиска още по-силно в мен. Вече почти не помръдваме.

Очите й са толкова големи, както никога досега. Тя е толкова красива, както никога досега. Тя е така гримирана, както никога досега.

„… love is just a word, that’s dropped all over town…“

Изобщо не помръдваме. Само се извиваме в ритъма на тъжната песен.

„… an active little word — and most improrer now…“

— Харесва ли ти песента?

— Не.

— Жалко. На мен ми харесва. Това е моята философия: любовта е само дума.

— Засега.

— Моля?

— Няма още дълго да ти бъде философия.

— Ах, любими!

„… love is just a word. But let me make it clear…“

— Дръж ме по-здраво. Още по-здраво. Силно, Оливер.

— Наблюдават ни! Този доктор Филдинг…

— Той! Той просто ревнува.

— Защо?

— От години ме ухажва. Близък приятел е на мъжа ми. Виждаш какво чудовище е жена му. След като за него не може и няма как, той непрекъснато ме наблюдава. Така е на всяко парти с когото и да танцувам, с когото и да си говоря.

— Тъкмо де.

— Безразлично ми е. Казвам ти, все ми е тая. Днес не ми пука.

— По-тихо. Той те чува.

— Нека! Аз имам рожден ден — и шепне: — След един час…

„… though I know, we know, it’s really insincere…“

Този доктор Филдинг цялата вечер ми лази по нервите. Не ме изпуска от очи. Дали Манфред Лорд не му е възложил? Не, вероятно Верена е права. Той просто ревнува. За него не може и няма как. Но сега, докато танцува с някаква отрупана с бижута дама, той все ме гледа. Аз обаче съм толкова не на себе си, че ми е все едно като на Верена.

„… love is just a word — a word — a word we love to hear…“^[2]

Пиано. Ударни. Тъжен тромпет. Песента, чийто текст изразява жизнената философия на Верена, свършва.

Сядаме. Доктор Филдинг прави коктейл. Той раздрусва шейкъра. Жена му поглежда часовника за трети път. Някой казва, че след това последно питие за здравето на рожденицата трябва да си тръгваме. Всеобщо съгласие. Господата утре трябва да са навреме в офисите си.

— Да си печелим хляба, скъпа госпожо — казва доктор Филдинг, но не гледа Верена, а мен. Има нюх дъртият пръч.

Вдигаме чаши за Верена. Сервитьорките и слугата вече са си легнали, готвачката също. И Евелин от часове е в леглото си. Тя ме поздрави, когато пристигнах, дръпна ме настрани и прошепна:

— Прочете ли тогава бележката ми?

— Да.

— И?

— Всичко ще бъде наред, Евелин.

— Кога?

— Знаеш ли, иска се време. Трябва да имаш търпение.

Търпение!

Това ми казваше Верена на мен.

Очевидно всички трябва да имат търпение…

— Аз имам търпение — пошепна Евелин и пъхна малката си ръка в моята, — много търпение. Но гледай да не продължи дълго, нали? Моля те, да не е прекалено дълго!

— Толкова ли е тежко?

— Толкова е тъжно — отговори тя. — Мама вече изобщо не се смее. По-рано толкова много се смееше. И мъжът й не ме обича…

Верена беше поканила четиринадесет души заедно с мен. Гостите бяха донесли малки подаръци. Старинни пепелници (защото къщата е обзаведена с антики, както и нашата някога в парка Бетовен). Оловни пепелници. Нещо полезно за кухнята. Много голяма, много дебела, изкусно украсена свещ за гигантския свещник в антрето. И тъй нататък. Аз й подарих петдесет и един червени карамфила. (Коментар на доктор Филдинг: „Трябва да имате много пари, млади човече!“)

От Манфред Лорд Верена е получила нов пръстен — още вчера — доста скъп, и съвсем нежна светлобежова норка. Верена носи пръстена, който искри и святка на светлината. Палтото от норка е прибрано. Скъпите подаръци на Манфред Лорд ме изплашиха. Този човек обича жена си. Сега е в Стокхолм с делови партньори. Преди един час телефонира и пак я поздрави. Дори пожела да разговаря с мен: „Много се радвам, че и вие сте там, Оливер. Грижете се за Верена. Танцувайте с нея. Там са все възрастни хора. Вие сте единственият млад човек. А Верена така копнее за по-млада компания. Скъпи приятелю, и аз съм твърде стар за нея…“

— Цинизъм — каза Верена, която следеше разговора, доближила ухо до слушалката, след като затворих. — Това е неговият начин да е циничен.

— Но норката… Пръстенът… Той те обича…

— Сигурно ме обича. По своя си начин. Но аз не го обичам. Аз ти бях казала, че съм…

— Успокой се.

Това беше вечерта. Коктейли. Чудесна вечеря. Кафе. Коняк. Уиски. Шампанско. Верена е добра домакиня, внимателна и спокойна. Изпрати рано прислужничките да спят. Всичко прави сама. На няколко пъти се налага да отиде в кухнята. Един път я последвах. Тогава се целувахме до прималяване.

— Повече не мога да издържам на това.

— Скоро, любими, скоро. Вече е десет. Върни се при другите, иначе ще се усетят.

Връщам се. Къщата е много хубава. Тук всичко лъха на солидност, стабилност, традиции, положение и достойнство. Сега ми става ясно в каква парвенюшка къща сме живели някога, какъв новобогаташ е баща ми.

Така си мисля.

Ще дойде време и ще разбера, че не само хората, но и къщите понякога лъжат.