Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (63)

18.

Първото, което виждам, когато влизам във вилата, е бащиният ми Рубенс: дебела руса гола жена, която си мие краката. Картината виси в облицования с дърво вестибюл в къщата на господин Манфред Лорд. Не е ли комично?

Намирам го толкова смешно, че съвсем забравям да подам на слугата (с черна ливрея), който ми отваря вратата, увитите в целофан цветя, които нося. Слугата е с гладко продълговато лице, с ледени очи и с толкова тънки устни, като че ли изобщо няма уста. Дребен и слаб, високомерен и самодоволен. Като си помисля за нашия господин Виктор! Какъв чудесен човек беше! Къде ли работи сега?

Този слуга и двойката градинари, значи това са хората, които мразят Верена, разсъждавам, докато първо поглеждам Рубенс и после слугата. Те смятат Верена за долен боклук. Тя ми го каза същата вечер, когато се запознахме. Същата вечер, когато я докарах до тях. Трябва да се пазя от този слуга. Любезно. Съвсем любезно.

— Моля ви, господине, целофанът от букета…

— О, да! — Усмихнат, винаги усмихнат. — Ако сте така добър.

Той наистина е така добър. Взима букета.

— Много благодаря, господин?…

— Името ми е Лео, господин Мансфелд.

— Много благодаря, господин Лео. — Ясно личи колко му е приятно това „господин“. Аз бъркам в джоба си. — Ах, да! Имам много лош навик, господин Лео.

— Моля ви, как може такова нещо, господин Мансфелд!

— Напротив, напротив. Няколко пъти ми се е случвало, когато съм бил поканен някъде.

— Пардон, моля ви, какво?

Това „пардон, моля“ е като някакъв тик.

— Когато си тръгвам пийнал, забравям да оставя нещо за хората, които през цялата вечер са полагали усилия, за да прекарам приятно. Ужасно, нали? Вероятно вие ще сервирате тази вечер?

— Да, господине.

— И кой готви?

— Жената на градинаря.

— Мога ли тогава да си позволя предварително да оставя това за вас? — Давам му тридесет марки. Първоначално искам да му дам двадесет. Но той трябва да дели. Така може да запази за себе си още десет марки.

Това с предварителния бакшиш между другото е мой номер. Прилагам го винаги, когато съм поканен.

Най обичам да се промъкна в кухнята и да пъхна банкнота на готвачката. Знаете сами — на повечето партита първо свършват ледът или содата. Когато на готвачката вече й е даден бакшиш, тя ви заделя съдче с ледени кубчета или някой сифон…

Пак оглеждам този господин „Пардон, моля“. Дали спечелих приятел? Кой би могъл да каже? Господин Манфред Лорд го посещават толкова богати хора…

— Не мога да приема, господин Мансфелд.

— Ако ви помоля?

— Тогава сърдечно благодаря. И от името на госпожа Клайн. Тя е жената на градинаря. — Той се покланя, усмихва се лицемерно — това псе, дето шпионира Верена и с което трябва да се съобразявам.

Плъзгащата се врата от махагон се отваря, появява се домакинът. Прислужникът изчезва.

— Скъпи Оливер, нали мога да ви наричам така, искрено се радвам да ви поздравя в моя дом!

С разтворени обятия Манфред Лорд се насочва към мен. Чудесна картинка! Като хирург от някой филм, който пред орляка от асистенти и сестри се насочва по коридора към операционната зала. Най-малко една глава е по-висок от мен. Смокингът му вероятно струва цяло състояние. Усмивката му сияе. Сините очи блестят. Косата му е бяла, вчесана назад и открива високото му чело. Този човек, си мисля, е умен и опасен. Любезността му го прави толкова опасен. Има тесен фин нос и държи главата си вдигната. Мирише на одеколон за след бръснене и пари, пари, пари. Има ясен, звучен, възхитителен глас.

— Какви прекрасни цветя!

— За жена ви…

— Червени карамфили! Любимите й цветя! Как разбрахте?

— Аз… — Внимание! — Не знам, господин Лорд. Червените карамфили са моите любими цветя. Вероятно затова.

— Разбира се, че затова. — Той се смее сърдечно и ме тупа по раменете. Дали знае нещо? Подозира ли нещо? Има ли някакъв план? Какъв? Там трябва да му е силата, че по откритото му лице не може да се разбере какво точно мисли и чувства. — Жена ми има да се радва. — Той забелязва погледа ми и пак се смее. — Рубенс, а? Вашият Рубенс!

— Да.

— Купих го на търг. В Люксембург. На баща ви картината взе да не му харесва. Затова реши да се отърве от нея. Защото пари си има достатъчно, нали? Ха-ха-ха!

— Ха-ха-ха — успях да запазя самообладание, — щом имате тук горе, в Таунус, такива картини, би ми било интересно да видя жилището ви във Франкфурт.

— Ще го видите, моето момче, ще го видите. Възхитен съм, че Верена ви откри! Синът на моя стар приятел…

Момче, момче, ама този човек е много опасен.

— Не се ли опасявате, господин Лорд? Искам да кажа, че могат да влязат крадци, докато ви няма…

— Тук винаги има човек, скъпи приятелю. Има си охрана. И самозадействащи се устройства в парка, и други хубави неща за всеки, който се опита да проникне тайно.

Внезапно лъчезарната му усмивка се стопява и той ме гледа със сините си очи, сега твърди като стомана. Опасен човек е този Манфред Лорд. С него лошо ми се пише.