Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Liebe ist nur ein Wort, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Михаил Лазаров, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Йоханес Марио Зимел
Заглавие: Любовта е само дума
Преводач: Михаил Лазаров
Година на превод: 2001 (не е указана)
Език, от който е преведено: немски (не е указан)
Издание: второ (грешно указано първо)
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: немска
Печатница: Ропринт ЕАД
Излязла от печат: 05.02.2015 г.
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-114-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1055
История
- — Добавяне
16.
Той изскочи иззад пътната табела като изстрелян, като кошмарно видение от лош сън. От ужас натиснах спирачката докрай. Дум! Забих се над волана. Когато се изправям, той вече е пред мен, сакат, дребен, страшен. Гном. Зъл дух. И пак тази коварна усмивка, която изкривява тънките му устни.
— Изплаших ли те? — пита малкият Ханзи.
— Може да се каже.
— Теб чаках.
— Какво?
Той казва иронично:
— Тук всички ме смятат за идиот. Разбира се, аз подслушвах, когато ти говореше по телефона. И преди това подслушвах, когато госпожица Хилденбранд говореше за мен. Какво каза на тази жена?
— На коя жена?
— Е, на тази, с която току-що се раздели. Шефът между другото дойде. Каза да приключа с игрите и да отивам в „Квеленхоф“. Та какво й каза?
— Слушай сега, вече ми дотегна! Махай се! Трябва да отида при шефа.
— Всички ме смятат за идиот — заоплаква се пак той. — Каза ли й, че ще й намериш гривната?
— Каква гривна?
— Казано накратко — усмихва се той, — аз те излъгах.
— Кога?
— Е, ти ме попита дали съм видял едно момиче с набрана фуста. Аз казах не. Но го видях. Чух шум, дръпнах завесата и го видях. Видях като открадна гривната, тя искреше и блестеше.
Пламвам и го хващам за кокалестата жалка ръчица, издърпвам го към мен.
— Аа! Пусни ме, боли!
— Значи си я видял?
— Казах вече, да.
— И знаеш как се казва момичето?
— Разбира се.
— Как?
Той мълчи.
— Как се казва? — питам пак и го разтърсвам. Но виждам, че устните му треперят. (Остава и да заплаче.) Пускам го.
Той мънка:
— Ще ти кажа. Но при едно условие.
— Какво условие?
— Че ще ми станеш брат — прошепва.
— Що за глупост?
— Не е глупост. — Изведнъж той се размеква. — Виж, децата тук са без семействата си. Или вкъщи не ги обичат. И са съвсем сами. Затова си избират роднини. Сродяват се наужким. Ноа е брат на Волфганг. Валтер е брат на Курт. Всички тук имат братя или сестри. Или братовчедки и братовчеди. Бащи и майки не. От бащи и майки им е дошло до гуша, както и на мен. — Говори разпалено и бързо и държи здраво ръката ми с малката си ръчичка. — На такъв брат, на такава сестра човек може всичко да довери. Дори може да поплаче насаме с тях. Всички тук имат сестри и братя. Само аз нямам. На всички съм се молил. Никой не ме обича.
— Защо? — питам, въпреки че знам.
— Защото изглеждам толкова ужасно. Но аз много бих искал да имам брат. Голям брат. Тук ти си най-големият. Другите ще се пукнат от яд. Ще ми станеш ли брат, ако ти кажа у кого е гривната?
Откажа ли, гърбавият може да предупреди момичето. Тогава гривната ще изчезне още преди да започне претърсването. И разбира се, за мен не е от никаква полза да пристигна в училището на професор Флориан направо с полицията. По-добре по кроткия начин. Ами ако малкият лъже?
— Можеш ли да докажеш, че гривната е в нея?
— За пет минути.
— Какво?
— Казвам ти, за пет минути. Ако се съгласиш да ми станеш брат. Искаш ли?
Какво са пет минути? Щом има шанс.
— На колко години си, Ханзи?
— На единадесет — хили се той.
— Добре. Ще съм ти брат.
Той заобикаля колата и се намества на седалката до мен.
— Карай вляво по пътя нагоре. Към „Старата Родина“. Там живеят големите момичета.
В тази гора пътувам като в лабиринт. Имам чувството, че навлизам в тунел — тунел от вековни дървета. И пак чувам гласовете на горските животни. Каква вечер! Дали шефът вече е вбесен, че трябва да ме чака толкова дълго? Малкият Ханзи е зяпнал право в мен. Това ме изнервя до лудост. Познат ли ви е този влажен детски поглед? Изпълнен с доверие, с любов? Мили боже, в какво се забърквам?
— Знам го това момиче много добре — казва гърбавият. — Знам дори как изглежда голо. Повечето момичета пускат пердетата, когато се събличат, но някои не. И аз ги наблюдавам.
— Промъкваш се до къщата?
— Да. Човек трябва да е много внимателен и да си събуе обувките, за да не го чуе възпитателката. И ти ще трябва да си събуеш обувките. Веднъж дори видях… — и се смее. — Това ще ти го разкажа друг път, когато имаме време. Тук спри, защото ще ни чуят.
Забивам колата между две дървета, спирам и гася светлините. Само студената луна блести.
— Това е свинщина — му казвам, — да гледаш момичетата, когато се събличат. Добрите момчета не правят така. — (И кой го казва!)
Той отговаря делово:
— Аз не съм добро момче. Не съм толкова глупав, че да съм добро момче. Аз съм злобен. Вече ти го обясниха. Върви след мен.
Това и правя.
— Когато шефът ме отпрати, притичах тук. Тя си беше в стаята и си играеше с гривната — шепне той.
— Сама ли спи?
— Да. Никое момиче не иска да живее с нея. Всички я мразят.
— Защо?
— Тя се пуска на гаджетата. Наричаме я „лъскавата курва“. Все се прави на кинозвезда. С разни фалшиви украшения. Луда е на тема перли, висулки и гривни. Всички я знаят, че краде. И крие всичко, което докопа. Ама толкова добре, че досега никой нищо не е намерил. Може още да е с гривната. Може да извадим късмет. Сега край на приказките. И трябва да си събуем обувките. Остави ги тук до моите. Това е дървото, до което винаги се събувам.
Така че продължаваме по чорапи през гората към една вила, където всичките прозорци светят. Паркингът е пуст, родителите вече са заминали.
Стъпвам върху някакъв изсъхнал клон, той изпращява и се счупва. Ханзи се обръща.
— Внимавай бе, човек!
— Съжалявам.
— Съжалявам! Ако бях кьопав като теб, и досега нямаше да съм виждал женски гърди.
Боже, какъв ли ще стане — той е само единадесетгодишен. Но какви ли ще станем всички…
Изведнъж ме обзема тревога.
Ако е истина това, което казва… ако е истина.
Стигаме до „Старата родина“. Това е претенциозна стара къща с еркери, кулички и балкони, съвсем лесно е човек да се изкатери до някой от тези балкони, колко момчета са го правили досега. От вътрешността на вилата чувам момичешки гласове, смях, шум от вода и поне десет грамофона. Всички едновременно. Късмет, че вдигат такава дандания!
Ханзи ме е хванал за ръка и ме води покрай нисък жив плет към задната страна на къщата. Прозорец със завеса. Прозорец със завеса. Аха — прозорец без завеса! Сакатият дребосък се набира на перваза. Аз съм достатъчно висок, за да надзърна през прозореца. Легло. Маса. Стол. Шкаф. Умивалник в ъгъла. На стените снимки на филмови звезди, изрязани от списания. Бриджит Бардо. Тони Къртис. Бърт Ланкастър. Елизабет Тейлър. Целите стени са украсени с тези картинки. На масата има грамофон. Дори чувам коя плоча се върти: „Любовта е нещо прекрасно…“ Това е от „Целият блясък на света“. И аз я имам.
Под звуците на тъжната мелодия едно момиче танцува бавно в кръг из стаята. То е със синя пола, набрана фуста под нея, бяла блуза и ниски обувки. Момичето трябва да е на седемнадесет или осемнадесет години. Косата му е с цвят на лъвска грива, доста дълга, силно тупирана и вчесана назад от високото чело. На тила е хваната с черна шнола. Под шнолата пада широко върху раменете и гърба на момичето. Ръцете му са разперени и наистина — на дясната си китка носи гривната! Брилянтите и смарагдите блестят на светлината. Момичето гледа украшението, както се гледа любовник, не откъсва поглед от него. Изведнъж се обръща, мисля, че ни е забелязало, и бързо се снишавам.
— Нищо — шепне Ханзи, — някой почука.
Действително. „Лъскавата курва“ виква:
— Един момент, преобличам се.
Моментално отива до леглото, издърпва го, коленичи на пода и изтегля съвсем внимателно една тухла от стената. В малката празнина виждам някакви бляскащи неща. Момичето сваля гривната на Верена, слага я в дупката и леко връща тухлата на мястото й. Избутва леглото обратно, изправя се и отива до вратата.
— Сега вече знаем — шепне Ханзи.
От къщата се промъкваме пак в гората. Ханзи ме води точно към дървото, където си оставихме обувките. Докато ги обуваме, сакатият казва:
— Ще трябва да чакаш до сутринта.
— Да не съм луд! Веднага се връщам.
— Да — казва Ханзи и се смее — и какво ще правиш?
— Ще си взема гривната.
— Виж какво. Ако действаш така, нищо няма да постигнеш. Сега външната врата е заключена. Ще трябва да звъниш. Възпитателката ще отвори. Знаеш ли какво ще направи? Или веднага ще те изхвърли, или ще каже да чакаш и ще телефонира на шефа. Преди той да дойде тук, няма начин да влезеш, никога. А дотогава лъскавата курва така ще е скрила всичко, че никой вече няма да може да ги намери.
Така е.
— Утре — казва сакатият дребосък, — утре преди обяд, когато имаме часове, тогава ще вземеш гривната. В кой клас си?
— В осми.
— Екстра. Лъскавата курва също. Ти просто ще кажеш, че ти е зле.
— После?
— Бързо тичаш тук. Най-добре малко след дванадесет. По това време всички вили са отворени и празни. Децата са на училище. Възпитателките са в селището или обядват. Малко след дванадесет и чистачките са си отишли. Сега знаеш къде е стаята й. Значи бързо вътре и веднага излизаш с гривната.
Аз размишлявам. И колкото повече размишлявам, толкова всичко ми става по-ясно.
— Прав си.
— Винаги съм прав. Но тук всички ме мислят за идиот.
— Аз не.
Той ми подава ръка и аз я стискам здраво, защото сега ми е брат и наистина ми прави услуга, и то каква!
— Страхотно е, нали! — казва той.
— Но тя може още днес да премести гривната…
— Изключено. Никой вече не може да излезе от къщата.
— Как се казва момичето?
— Джералдин Ребер.
Стигаме до колата ми.
— Благодаря ти, Ханзи — му казвам.
— Глупости. Аз ти благодаря — казва той и добива пак плачлив вид. — Винаги съм искал да имам брат. Сега имам. Ти не знаеш какво означава това.
— Добре. Добре. — Сега трябва да се отърва от него. Поглеждам часовника. Осем и половина. В единадесет часа Верена ще очаква знак от мен…
— Това е най-щастливият ден в живота ми — продължава Ханзи. — Сдобих се с брат и с най-хубавото легло в нашата стая! По-рано винаги трябваше да спя до вратата. На течението. Сега ми дадоха леглото при прозореца, в ъгъла до парното. Чудесно е, нали? Благодарение на ОАС[1].
— На кого?
— Ей, не бъди толкова тъп! На ОАС! На тази френска терористична организация, която навсякъде хвърля гранати и зарежда бомби.
— Какво общо има това с твоето легло?
— Всичко. Хубавото легло миналата година беше на Жюл. Казваше се Жюл Рьонар.
— Казвал се е?
— Днес баща му е изпратил писмо на шефа. Жюл играел в стаята си в Париж. По улицата е минала кола на ОАС. Прозорецът на стаята на Жюл бил отворен. И те хвърлили горе граната. Загинал на място. Сега аз съм на неговото легло. Не е ли късмет? Помисли си само, те можеха да взривят нещо друго. Тогава пак трябваше да спя до вратата. — Той ми стиска ръката. — Сега изчезвам, защото иначе ще си имам ядове с възпитателя. Той между другото е нов. Но трябва да признаеш — толкова късмет за един ден, това вече не е малко!
— Да — казвам аз, — наистина може да ти се честити, Ханзи.