Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (107)

15.

През този ноември има страшни бури и много дъжд. Всеки четвъртък и събота следобед се срещаме с Верена в „нашата къща“.

Всеки път тя ни се струва по-крива и по-печална. Поляната пред нея се е превърнала в блато, част от оградата е паднала от вятъра. Перилото на стълбите също е отнесено. Дървоядите стържат усърдно в стените. Но електрическата печка поддържа топлината в помещението, в което се любим. Всеки път си правим по някакъв малък подарък. Лула. Парфюм. Запалка. Червило. Книга. Аз не мога да й правя големи подаръци, за да не бият на очи, когато Верена ги занесе у дома, а и не мога да ги плащам. Трябва да пестя, за да изплащам полиците. Понякога аз идвам по-рано, понякога Верена. В повечето случаи е Верена. Който идва първи, проветрява, включва печката и приготвя леглото. Правим си чай. Никога не пием алкохол. Верена казва, че иска да бъде съвсем трезва, когато сме заедно. И аз искам същото. Ще дойде времето, когато и двамата ще има ме само едно желание: да се напием! (Но това ще е по-късно. Не мога да пиша толкова бързо, колкото живея.)

Манфред Лорд продължава да е ангажиран със строежа в Хановер. Поема и финансирането на двеста еднофамилни къщи в предградията на Бремен. По всичко личи, че наистина те има, мили боже!

Всеки път, след като сме се любили, си разказваме по нещо от живота си. След това се любим отново.

Става все по-студено и все по-рано се стъмва. Падат мъгли. Дърветата са съвсем голи. Наближава декември.

Мъглата, дъждът, трополенето на капките върху покрива на колибата, бръмченето на електрическата печка, прегръдките ни, разговорите ни всичко това не бях преживявал никога, беше ми непознато. Верена казва, че и за нея е същото. Преди да я срещна, смятах, че всички хора лъжат. На Верена й вярвам дори да ми каже най-невероятни неща.

Не съществува нищо, което тя би могла да ми разкаже, а аз да си помисля: ето, сега лъже. Казах й го, а тя отговори:

— Разбрали сме се, че няма да се лъжем.

Още веднъж й забраних да ми пише. Ако не можем да се видим ако тя не разполага с време или аз не мога да изляза, — тогава си телефонираме както по-рано. Аз седя в канцеларията на госпожа Либетрой и чакам позвъняването на Верена, докато пиша „нашата история“.

„Това трябва да е голяма любов“ — смята госпожа Либетрой.

Аз не казвам нищо. Да не би и тя да има магнетофон? Да не би да познава господин Лео? Не! Несправедлив съм към нея. Любовта е нещо, за което копнее всеки — бедните, умните, глупавите, богатите, могъщите, жалките, младите, старите, а също и госпожа Либетрой…

Както се чува, положението на Джералдин се подобрява, но все още е зле. Тя лежи в гипсов корсет от шията до кръста. Все още не се разрешават посещения. Аз й изпратих цветя и любезно писъмце, на което получих отговор:

„Любов моя,

Мога да пиша съвсем кратко — заради гипса. Благодаря за цветята. Ще ги запазя и като увехнат, за цял живот. Лекарят казва, че до Коледа ще може да ме пренесат в едно жилище, което майка ми е наела тук. По празниците баща ми ще дойде от Кейп Канаверал. Може би родителите ми ще се съберат. Дори не смея да мисля за това. Семейството и ти! Веднага след Коледа трябва да ме посетиш. Моли се гръбначният ми стълб да зарасне правилно, да не трябва да се движа отвратително осакатена като клетия Ханзи. Лекарите, на които казвам, че живея за една велика любов, твърдят, че това ще ми върне здравето. Няма ли да е чудесно? Прегръща те и нежно те целува хиляди пъти твоята Джералдин.“

Писмото изгорих веднага. Но какво ще стане след Коледа? Е, все още сме в началото на декември. Създадох си навик да отлагам всички решения, а когато съм при Верена, въобще забравям, че трябва да се взимат решения.