Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (97)

5.

През 1828 година един мъж на име Йозеф Иммервар Вилфрид основава в град Глайвиц Горно силезийско дружество за преработка на дървесината. Прадядото на Верена Вилфрид бил упорит, силен като мечка. Обикалял с хората си планината Ризенгебирге и бил сръчен с триона и брадвата. Здрав и прав, той умира при злополука през 1878 — едно многовековно дърво го премазва.

Синът на Йозеф Иммервар Вилфрид, дядото на Верена, продължава делото му. Тридесетгодишен по онова време, противно на добродушния си баща той е досущ фабрикантът хищник Драйсигер от „Тъкачите“ на Герхард Хауптман. Неуморим и неизтощим, подлага работниците на експлоатация. Използва в лесодобива труда на жени, старци и деца. Когато неговите работници веднъж се разбунтували, той уволнил две трети от тях и докарал още по-бедни и послушни поляци и чехи. Настанявал работниците във временни квартири. Предпочитал да наема неграмотни и гледал децата да не се научат да четат и пишат. Но дори чехите и поляците не можели да понасят всичко. До втори бунт обаче не се стигнало. С възхитителен усет Валтер Фридрих Вилфрид разпознавал в общата маса подстрекателите към бунт. Още преди да станат опасни, ги обвинявал в нарушаване на реда и постигал изпъждането или затварянето им. Жените и децата често молят господаря да прояви милост и да върне на работа арестуваните или изпъдените. Забравих да кажа, че дядото на Верена винаги ходел в гората със здрава тояга, за да контролира работата на „полаките“. Едва ли я е носел само да се подпира…

Тактиката и стратегията му са успешни. Под неговото ръководство Горно силезийското дружество за преработка на дървесината става най-голямото в страната. Той го обединява с австрийското горско и лесопреработващо сдружение и изнася продукция за милиони. Валтер Фридрих фактически е основател на богатството на фамилията Вилфрид. Избухлив и сприхав, той пушел и пиел много. През 1925 година умрял от цироза на черния дроб.

Синът му Карл-Хайнц, тогава на двадесет и четири години, поел гигантското предприятие. Неговата жена Едит го дарява с две деца, едно момиче Верена, родено 1927, и едно момче Ото, родено 1930 година.

Бащата, който копнее за здрав, силен наследник, дори не прави опит да скрие озлоблението си, когато се ражда Верена. Никога не показва и капка сърдечност към нея, нито ден, нито час. Омразата му се задълбочава още повече, когато се ражда Ото. Защото става ясно, че момчето е болнаво, рахитично и тъпо, по-късно изключително слаб ученик. Един учител се изразил така: „Той е един от най-слабите ученици, защото е тъп, тъп, ви казвам, а не мързелив.“ Безсилното разочарование от този непрокопсаник бащата пренася върху първородната си дъщеря. Верена израства в разкош — както и аз израснах в разкош, също самотен, също нещастен. С една разлика. В случая с Верена майката командва слабосилния баща (слабосилен и болен като сина си, макар никога да не си го признал). Майката всъщност ръководи предприятието. И то расте и процъфтява.

Вилфридови били смятани — наред с бароните от въгледобива — за една от най-богатите фамилии в Силезия. Всяко от децата има собствена слугиня и собствена „мадмоазел“. Возят се с най-скъпите мерцедеси, през зимата с ръчно изработени и украсени шейни. Майката на Верена си поръчва тоалетите само в Париж и Виена. Често пътуват. Още от пролетта семейството е на Ривиерата.

Но в целия този лукс Верена си остава стеснително, тихо дете, на което никой не обръща внимание, докато домашни учители, педагози и лекари усърдно, но напразно полагат усилия да превърнат безпомощния Ото в истински, силен мъж.

Никой не обичал Верена, дори и майка й, защото бракът й с годините все повече вървял към провал. Бащата пряко или косвено я обвинявал, че му е родила само тази дъщеря и този нещастник син — той, който през целия си живот бил обзет само от едно чувство: страх! Карл-Хайнц се страхувал от всичко и от всекиго, от хора, животни, от всеки нов ден. Плашел го всеки подпис, всяко заседание, на което трябвало да присъства. Най-често бил болен. За всички важни решения се допитвал до жена си и във всички съвещания, където трябвало да покаже твърдост, го представлявала тя. Той така и не разбрал, че синът му Ото е съвършено негово копие.