Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (184)

5.

Сега сме постоянно канени при Инграм и при мисис Дърам. На чай. На тенис. Почти винаги присъства и Манфред Лорд.

— Моят стар приятел Инграм! Кога ли ще се видим отново? Вече всичко е толкова неясно. Война ли ще е? Мир ли? Дано да сме щастливи, приятели.

Щастливи…

Спомням си за последните ни щастливи дни на острова. Беше 29 август, духаше силен североизточен вятър и вълните на зеленото море бяха високи колкото малки къщи. Верена каза, че въпреки това иска да поплува. Прибоят преобърна първоначално и двама ни, но едва отдалечили се малко от брега, водата ни понесе по вълните навътре, навътре, все по-навътре. Не беше необходимо да правим никакво усилие, тласъкът на вълните и солта на водата ни пазеха от потъване. Небето беше черно, морето беше зелено.

Далече, далече назад остана брегът.

Тогава се прегърнахме сред бурните вълни. Телата ни се вплетоха, устните ни се впиха, виждах носещите се покрай нас клони и водорасли, виждах отражението на буреносните облаци в очите на Верена.

Когато една гигантска вълна ме откъсна от нея, забелязах на брега две святкащи точки, но не казах нищо за това. Това са стъклата на бинокъл, с който някой ни наблюдава. Кой?

На 1 септември напускаме Елба. Тези дни времето е много лошо. На мнозина в кораба им става зле. Седя на палубата с Евелин. Манфред Лорд пие уиски. Верена стои на кърмата и гледа в морето. Косите й се веят.

Още три месеца. Само три месеца още. Защо все имам чувството, че трябва да умра? Пия едно уиски. Но нищо не помага. Днес това чувство е много силно.

Изчерпан съм. Манфред Лорд с чаша в ръка ми се усмихва. Трябва да се обърна, за да не гледам тази усмивка, не мога да я понеса. Толкова съм зле с нервите.

Без съмнение е срамно за любовника на една жена да получава като подарък от нейния съпруг пътуване с кола и спален вагон. Но аз нямам повече пари. Мисис Дърам остана на острова. Следователно пътувам с Верена, Евелин, боксера и господин Манфред Лорд от Пиомбино до Флоренция с нов мерцедес 300. Изминавам същото разстояние нагоре, което изминах с форда на мисис Дърам надолу. Говорим малко. Хладно е.

Когато пристигаме във Флоренция, разполагаме с два часа до потеглянето на влака. Господин Лорд би искал, както той каза, да купи на жена си някои бижута на улица Виторио Емануеле. Може би златни гривни и верижки, защото в Италия златото е толкова евтино.

Казва го съвсем естествено и спокойно, докато дава документите и ключовете от колата на шофьора си, който ни очакваше при големия гараж на Централната гара.

Аз мога да поразгледам града, смята господин Лорд, ето билетите със запазени места за спалния вагон. Местата той беше запазил още докато бяхме на Елба. Най-добре да се срещнем във влака.

Разхождам се из Флоренция на свечеряване и виждам много красиви сгради и мостове и много, много хора. Разхождам се толкова продължително, че накрая трябва с последните си пари да взема такси, за да стигна навреме за влака. Когато влизам в голямото хале на гарата, чувам да извикват по уредбата името ми.

Евелин има самостоятелно купе, аз също, Манфред Лорд и жена му са заедно. Преди Болон отиваме във вагон-ресторанта. След това Евелин е сложена да спи. Ние оставаме известно време в коридора пред купетата, гледаме как светлини пробягват по стъклата и пием кианти от две бутилки, които Манфред Лорд взе със себе си. Още по една чаша. И още по една.

Киантито е силно, трябва да внимавам да не се напия и да се разприказвам.

По-добре да си легна.

— Лека нощ, госпожо. Лека нощ, господин Лорд.

— Приятни сънища, скъпи мой!

Той така подтиква Верена пред себе си по коридора, че тя не може дори да ми хвърли поглед. Аз отивам в купето си. Идва шафнерът и пита за паспорта ми, като ми подава същевременно затворен плик.

— Какво е това?

— Не знам, господине. Дамата от номер четиринайсет ми го даде за вас.

Щом оставам сам, скъсвам плика. От него изпада малка плоча.

Прочитам етикета: „Нашият концерт“.