Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (125)

6.

Днес следобед във Франкфурт вали сняг на едри парцали. Най-много до една година майка ми ще бъде настанена в лудница и това няма как да се промени. Тогава победителите ще бъдат баща ми и леля. Всичко се развива по-бързо, отколкото очаквах.

Чувствам се зле.

Когато потеглям, правя нещо, което никога не съм си позволявал — с лявата ръка държа волана, а с дясната отварям шишето с коняк. След това го надигам и пия. Стъкленото гърло се удря в зъбите ми, конякът се стича по брадичката ми. Подпирам шишето до седалката. Чувствам се още по-зле. Поради което завивам в отбивката на магистралата и карам надолу в потъналата в сняг Нидервалд по протежение на Езерщрасе към Бруненпфад. Нямам ключ за „нашата“ къща. Искам само да я погледна. Може да пийна още малко, докато я гледам. Такъв сантиментален идиот съм днес.

Прозорецът откъм моята страна е отворен. Все по-силно усещам странна миризма. Не мога да кажа каква е, но е гадна, ужасна. Не знам защо внезапно пръстите ми се вдървяват, когато навлизам в Бруненпфад. Тогава виждам какво е станало. „Нашата“ къща вече я няма. Няма я оградата. Няма я бараката за инструменти. В снега се търкалят овъглени останки, парчета стъкло, ламарина. Виждам изгорялата електрическа камина, части от широкия диван, душа — изкривен, черен, счупен. „Нашата“ къща е изгоряла. Овъглените дървении смърдят така.

Спирам и слизам от колата. Не се вижда никой. Грачат гарвани.

Бавно влизам в открития двор. Нещо се счупва под обувките ми. Това са останките от радиото. Стоя в снега и гледам втренчено черния куп, дето беше къща, и снежинките падат върху мен и изгорелия боклук, толкова много снежинки.

— Тъжно, тъжно, нали, господин Мансфелд?

Обръщам се. Господин Лео, прислужникът, стои зад мен и клати съчувствено тесния си череп. Носи дебело зимно палто, шал и черна шапка.