Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (10)

9.

Трябва да намаля скоростта, че ще потроша колата. Пътят — за улица и дума не може да става — се изкачва стръмно нагоре. Става все по-тъмно. Сред градини и паркове се виждат разкошни вили, малки дворци, има дори една същинска реставрирана крепост.

— Кой живее тук?

— Хора от Франкфурт — казва тя. — През лятото, през почивните дни. След десет минути ще видите нашата къща.

Възможно ли е изведнъж да изпиташ убийствен, изпълнен със сляпа страст копнеж за любов, за истинска, честна любов?

Светлината гасне. Идва краят на деня. Тя още седи до мен. Още десет минути. И после?

Изведнъж ми става студено.

В края на улицата има табела. Чета: „Човеколюбиво общество «Ангел Господен». Почивен дом“.

Пътеката води към белосан стар чифлик със зелена водна помпа отпред. Деца играят около нея.

— Кой ви телефонира на летището?

— Готвачката.

— Имате ли й доверие?

— Безусловно.

— Колко са служителите тук?

— Двама градинари и един прислужник.

— Как стоят нещата с тях?

— Те държат на мъжа ми. Мразят ме. За тях съм… — млъква.

— Последният боклук, нали? Това ми е познато. Мога да си представя.

— Още, господин Мансфелд! Не! Вие нищо не можете да си представите.

— Мога — отвръщам. — Мога.

Никога не сме се виждали. Вие живеете тук. Аз идвам от Люксембург. И въпреки това мисля… че толкова си приличаме — това исках да кажа. Но не го казах, разбира се.

— Какво мислите?

— Нищо. Говоря глупости. Имате право. Естествено, че нищо не мога да си представя.

— Сега пак вдясно, ако обичате.

Пътят става все по-ужасен.

— Кога напуснахте вилата?

— Към два и половина.

— Дъщеря ви тук ли е?

— Да.

— Казахте ли вкъщи, че ще се поразходите?

— Да.

— Тогава дръжте на това, което сте казали. Каквото и да стане. Ще ви оставя преди къщата. Никога не сме се срещали. Вие си дръжте на своето. Дори ако някой твърди, че ви е видял в колата ми. Трябва да държите на все същата лъжа. Само тогава ще ви повярват.

— Кой?

— Мъжът ви.

Лъжата никога не трябва да се променя. А да се повтаря тази, която вече е избрана.

— Какъв човек сте вие?

— Дълбоко в себе си добър.

— В кое училище бяхте преди ваканцията?

— „Салем“^[1].

— И?

— Няма „и“. Трябваше да напусна.

— Заради жена?

— Заради едно момиче.

— Много момичета ли сте имали в живота си?

— Да. Не. Не знам.

— Обичали ли сте… обичали ли сте някога истински?

— Мисля, че не. Не. Положително не. А вие?

Как си говорим. Как се разбираме. Знаех си. И още само пет минути. Най-много пет минути. Става все по-тъмно и по-студено става. Мъгли изплуват, а над тъмната гора е надвиснало безцветното небе и тесният сърп на младата луна.

— Какво аз, господин Мансфелд?

— Обичали ли сте някога истински?

— Бащата на дъщеря ми, да. И Евелин.

— А мъжа на летището?

Тя тръсва отрицателно глава.

— Наистина ли?

— Наистина. Той ми е само… Само спя с него. Това е съвсем друго.

— Да — казвам аз, — това е съвсем друго. Кажете ми къде да спра.

— Там, пред големия дъб.

— Аз… аз много бих искал да ви помогна.

Такова нещо никога не съм казвал, никога.

— Не можете, господин Мансфелд.

— И все пак. Кой знае? Сега ще живея тук, ако не ме изхвърлят отново.

Мълчи.

— Ще се върнете ли утре във Франкфурт?

— Не, ще остана тук с детето. До началото на октомври.

Защо това ме прави щастлив? Защо ме изпълва с дива радост? Само защото до началото на октомври тя ще бъде тук, близо до мен? Близо до мен. Някъде тук.

Твърд мъж? Сантиментален идиот.

— Права сте — казвам аз. — Никой никому не може да помогне. Ето го дъба. — Спирам колата, и тогава не успявам да се въздържа: — Може ли да ви помоля за нещо?

— О, господи — казва тя, — не! Недейте! Така се зарадвах, че съм ви преценила погрешно!

— Не е нещо лошо.

— Какво е?

— Бих искал за момент да си свалите очилата. Само да ви видя очите.

Тя се колебае. Приема. И най-сетне виждам очите й. Най-хубавите, най-най-хубавите на света. Изглеждат огромни на тясното й лице, черни, с дълги мигли, премрежени. В тях се таи дълбока тъга. Видели са много неща, и болезнени, и грозни. Такива очи не може да бъдат излъгани. Но погледът й е безпомощен. И почти няма надежда в него. Чудно, а при това толкова е изпълнен с жар. И копнеж, такъв копнеж! Никой, си мисля, който някога е поглеждал тези очи, не би могъл да ги забрави.

— Слизайте — й казвам. — Тръгвайте си бързо. Бързо. И не се обръщайте назад.

Тя се измъква от колата и си слага очилата.

— Благодаря — казва дрезгаво.

— Вървете.

— И вие на никого няма…

— На никого. Никога.

— Господин Мансфелд, аз…

— Вървете си. Моля ви!

Тя си тръгва и аз гледам след нея, след жената с бежовия панталон, бежовия пуловер, с шала на главата, с тънка талия и стройни рамене, сега уморени, безсилно приведени.

Понякога, не много често, знам точно какво си мислят други хора или какво правят отсъстващите. Рядко ми се случва, но винаги се оказва вярно.

Сега, в този момент, знам с абсолютна увереност, че очите на Верена Лорд, нейните прекрасни очи, са изпълнени със сълзи. Сълзи за кого?

След дъба каруцарският път прави завой. Там изчезва тя, жената със синьо-черната коса. Наистина не се обърна. По AFN пускат „Бранденбургската врата“ на Дейв Брубек.

Където съм спрял, има достатъчно място, за да обърна. Връщам се по същия път — през кръстопътя, дупките, камъните, вадите. Старият бял чифлик в долината, табелата със странния надпис.

Същите весели деца играят в двора при старата зелена водна помпа. Сега съм свалил прозореца от моята страна и чувам викове:

— Брат Валтер! Брат Валтер!

— Сестра Клаудия! Зайчето ни избяга!

Човеколюбиво общество. Ангел Господен. Дом за почивка.

Дъхът на момини сълзи е отлетял, изпарил се е вече.

„Диорисимо“. Верена Лорд.

Неделя, 4 септември 1960. Така започна всичко…