Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (98)

6.

Междувременно предприятието на Вилфрид се разраства толкова много, че спокойно може да понесе отделни погрешни решения на шефа си, още повече че в повечето случаи ги коригира енергичната намеса на жена му, която се състарява изненадващо бързо.

„Когато ме разхождаха в детската количка, хората сваляха шапка пред мен“, спомня си Верена. Хората сваляли шапка и пред бледия Ото. Родители и деца се хранели отделно. Но и на децата сервирали школувани слуги. Верена и Ото не ходели на училище, преподавали им частни учители. Докато Верена се справяла добре, Ото бил ленив, тъп и при това подъл и Коварен. Той винаги успявал да приписва собствената си некадърност на учителите, поради което постоянно ги сменяли.

С Третия райх идва най-великото време на Горно силезийското дружество за преработка на дървесината. Хитлер се готви за световна война. Той има нужда от въглища, стомана и дървесина. Заводите работят на пълни обороти. Карл-Хайнц Вилфрид става толкова могъщ, че за разлика от други стопански ръководители не го насилват да влезе в партията. Погрешно е да се предположи, и че Карл-Хайнц е мразел омразния режим. Той не мразел никого, тъй като се страхувал от всекиго — и от режима, особено от режима. Когато през 1939 Хитлер напада Полша, у бащата на Верена угасва и последната жизнена сила. „Това няма да излезе на добър край — заопявал той, когато Върховното командване на Вермахта разпространява вести за постигнати победи, — ще видите, че няма да свърши добре.“ Съмненията си изказвал шепнешком в библиотеката, след като първо проверявал някой да не подслушва.

Семейството ставало все по-богато, Верена все по-самотна, майката все по-стара, бащата все по-наплашен.

В предприятието насилствено докараните чуждестранни работници вече били хиляди — поляци, чехи, югославяни, французи, военнопленници.

Когато победните съобщения на Върховното командване на Вермахта взели да оредяват, когато и Америка влязла във войната, когато започнало да се говори за „стесняване на фронта“ и „организирано отстъпление“, положението на Карл-Хайнц съвсем се влошило.

Майката започнала да слуша вечер Би Би Си. „Човек трябва да е информиран“, казвала тя. Когато жена му си позволявала такива забранени неща, Карл-Хайнц напускал скъпия си дворец и обикалял безцелно нощните улици. „Не искам да имам нищо общо — шепнел той. — Това е държавна измяна! Когото хванат, отива в концлагер!“

От време на време имало въздушни тревоги. Бомби не падали върху фабричните им сгради, но дори и само воят бил достатъчен бащата на Верена да изпадне в дива паника. Още от първия сигнал се забивал блед и разтреперан в най-дълбокото подземие на предприятието. Когато сирените започвали да вият, той си запушвал ушите. Когато противовъздушната артилерия откривала огън, започвал да плаче и да се моли — в присъствието на служителите си, на семейството, на докараните насилствено работници. Никога не пропускал да си вземе и противогаза.

През лятото на 1944 съюзниците извършват десант в Нормандия. По същото време започва голямата съветска офанзива. Източният фронт вече не може да бъде удържан. Разгромената немска армия отстъпва — къде със съпротива, къде в неорганизирано бягство.

От месец на месец става все по-зле. Верена още си спомня съвсем точно:

„Червената армия превземаше град след град. Руснаците настъпваха на север и на юг. Скоро щяха да стигнат и до нас. На 22 януари 1945 баща ми направи нещо небивало. Той слуша заедно с майка ми Би Би Си. Нас, децата, ни пратиха да спим. На другата сутрин баща ми заедно с шофьора и колата беше изчезнал…

Жена си, двете си деца, всичко, което имаше, той отписа в безумния си страх от настъпващите танкове на Червената армия. Дори пари не беше взел. Той избяга практически без средства, с един малък куфар и тежък кожух.“

Към обяд в деня, когато бащата на Верена изоставя на произвола семейството си, до града стига началото на една безкрайна колона от полумъртви от глад премръзнали бегълци, които се влачели пеш или в претоварени конски каруци.

„Те идват!“ — викали. Или: „Хляб!“

Верена виждала как много хора от колоната падали от изтощение. За първи път в живота си вижда мъртви, те се валят по улиците. Вечерта се получава съобщение, че съветските танкове са на тридесет километра от града.

Жителите реагират на съобщението отчасти с ужас, отчасти с облекчение. Майката на Верена казала:

— Без значение, каквото и да е — оставаме! Който бяга, е загубен. Погледнете нещастниците по улиците. Не сме сторили нищо лошо. Оставаме тук, където ни е мястото.

На последната дума гръмва изстрел, едно стъкло се счупва със звън. Куршумът се забива на четвърт метър от главата на майка й.

— Лягайте — изкрещява тя.

Стрелбата продължава. Вратата отхвърча.

Възрастен майстор и няколко работници се втурват вътре. Те носят пушки. От прозорците отговарят на огъня, който секва.

— Това бяха докараните насила работници — казва майсторът и диша тежко. — Те са избили охраната и са избягали от лагерите. Трябва да се махнете оттук, госпожо Вилфрид…

— Не!

— Ще ви убият! Ще убият всички ни!

— Аз няма да се махна — изкрещяла майката на Верена. — Аз съм родена тук! Аз не съм нацистка! Не се страхувам от руснаците!