Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (59)

14.

Май обясних вече, че съм страхливец. Знам, че трябва да говоря с Джералдин. Но просто нямам кураж. В петък сутринта трябваше отново да съм на училище. И седях срещу Джералдин шест дълги часа. Не беше приятно. На обяд тя попита кога ще се видим.

— Остави ме за ден-два, моля те. Чувствам се толкова ужасно.

— Ама естествено. Разбира се. Оздравявай…

Джералдин… Ханзи…

Верена… Ханзи…

Ханзи…

Това е опасността! Как ме заплаши Ханзи, когато не седна с мен в столовата? Докато не сключи с мен това проклето „кръвно братство“ „Аз ще открия къде живеят тези хора и ще разкажа всичко на господин Лорд!“ Това ще бъде катастрофа! Ханзи трябва да седи с мен. Аз трябва да говоря с шефа.

Така че посещавам господин шефа.

— Господин докторе, Ханзи е мой побратим. Самият вие толкова се зарадвахте…

— Да, и?

— И госпожица Хилденбранд ме помоли да се грижа за него. Забравете историята с Рашид. Рашид е много по-безпроблемен, много по-малко труден. Ханзи иска по време на ядене да седи с мен. Мисля, че може да му бъде позволено.

Той ме гледа иронично и казва:

— Ти си страшен педагог. И присъства и на макумбата.

— Къде?

— Не се прави на глупав. Видях те. Мислиш, че беше подло от моя страна да напъдя Гастон и Карла?

— Не — казвам аз. — Да. Не. Не го намирам за подло. Трябвало е да го направите, господин докторе.

— Не ми беше приятно, Оливер — казва шефът. — Това поне вярваш ли?

— Да, господин докторе.

— Не съм безразличен към голямата любов. Но това тук е училище, нали? Не е бардак.

— Точно така. Вие не можехте да постъпите по друг начин.

— Това искрено ли го казваш?

— Съвсем искрено.

— Какво мислят другите?

— Различно.

— Много са ни ядосани на мен и на госпожица Хилденбранд, нали?

— Да, господин докторе.

Той се смее.

— Защо се смеете?

— Защото си избрах такава хубава професия — казва той. — Добре, ще сложа Рашид при Али, а Ханзи при теб. Но ти знаеш, че с това ще наскърбиш Рашид?

— Не мога да направя добро на всички, господин докторе. Вие и госпожица Хилденбранд казахте да се грижа за Ханзи. Мисля, че той има по-голяма нужда. Рашид може да понесе малко повече.

Той дълго мисли върху това. След това казва:

— Ти си опасно момче.

— Защо?

— Не ми се обяснява. Но се страхувам, че с теб наистина ще имам много проблеми. — И преди да отговоря — какво ли можех впрочем да отговоря? — той казва: — Горкият Рашид.

— Някой винаги е за съжаление — отговарям.

И така, малкият гърбушко седи до мен по време на ядене и ме гледа сияещ, надува се и се пъчи (доколкото е възможно в неговия случай), а Рашид седи до високомерния черен Али, който не му говори, и ме гледа непрестанно тъжно, не може да ме разбере. Още някой ме гледа непрекъснато. Джералдин, от масата на момичетата отсреща. А погледът й говори за неща, които не мога да напиша, защото не са за публикуване. Едва преглъщам храната си. Десерта оставям, страхувам се да не повърна.

— Може ли да ти взема пудинга? — пита Ханзи.

— С удоволствие.

— Не прави такава физиономия, мой човек — казва гърбушкото. — Всичко е чудесно! И ако продължаваш да изпълняваш каквото ти казвам, ще видиш как за няколко седмици ще те направя звезда на училището. Целият интернат ще лудне! Всяка ще е готова да се бие за теб — стига да искаш. Но ти не го искаш. Искаш само твоята си мадама с гривната.

— Затвори си устата — казвам безпомощно, а той лапа пудинга ми.

Джералдин ме гледа. И Рашид ме гледа.