Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (54)

9.

Сега децата пеят в далечината (изглежда някъде там има детска площадка): „Човеченце в гората стои и мълчи…“ След последните думи, които разменихме, Верена и аз дълго се гледаме, втренчено, тя все едно ме вижда за първи път, изведнъж двамата проговаряме едновременно, и двамата отклоняваме поглед — тя към завивката, аз през прозореца. Познато ли ви е това? Като че ли се плашим един от друг. Не, не един от друг — всеки от себе си.

— Баща ми е…

— И от този първия интернат си… Какво искаше да кажеш?

— Исках да кажа, баща ми е изцяло подчинен на тази леля Лизи. Той е мазохист. По време на ваканциите винаги се прибирам вкъщи. Но тогава не живея във вилата, а на хотел. Само когато майка ми не е в санаториума, живея вкъщи. — Свивам рамене и повтарям: — Вкъщи!

— Тя често ли е в санаториум?

— Почти винаги. Прибирам се само заради нея. Иначе бих останал в Германия.

— Естествено.

— Нали? И веднъж, когато майка ми не беше в санаториума, а вкъщи, любимата ми леля Лизи беше излязла и аз й претърсих стаята. Ама основно! Накрая ги открих.

— Кое?

— Камшиците. Кучешки камшици, ездитни камшици, каквито си щеш. Всякакви разцветки. Поне една дузина. Старателно укрити в гардероба й.

— Тя го бичува с камшици?

— Според мен от двадесет години.

— Хайде де!

— Казвам ти, това е младежка любов. Когато открих камшиците, всичко ми стана ясно. Тя е единственият мъж от тримата. Майка ми е жалък призрак. А баща ми? Той знае само: Лизи! Лизи! Тя има всякакви пълномощни за неговите влогове. Казвам ти, тя измисля всяка нова гадост, всяка нова свинщина. Казвам ти, баща ми е жалко нищожество, едно нищо в нейните ръце. Тя е садистка.

— Отвратително.

— Защо? Той иска пердах. От нея го получава. И това е любов.

— Не говори така.

— Сигурно го е изисквал и от майка ми. И тя или е отказала, или не го е правила както трябва. Да се задоволи мазохист явно не е лесна работа. Е, тогава се събира с тази жена, която го прави добре, така че той си получава това, което иска, а и тя положително също. Да можеше да я видиш. Същинска надзирателка!

— Гадно.

— Казвам ти истината. А тя винаги е гадна.

— Нищо няма да се получи при нас.

— Защо?

— Защото ти си такъв.

— И ти си такава.

— Да — казва тя и пак се смее, смее се като дете, — така е.

— Това ще бъде най-великата любов на света — заявявам аз. — И никога няма да свърши, докато някой от нас не умре.

— Sentimental fool.^[1]

— О, и английски знаеш?

— Да.

— Ясно. На всяка немска жена след войната се пада по едно американско гадже.

— Да не си се побъркал? Как разговаряш с мен?

— Ах, извинете, скъпа госпожо, да не би нито едно?

И тя пак се смее.

— Трима!

— Само? — казвам аз. — Гледай ти! Докъде бях стигнал?

— До мазохизма на баща ти — продължава да се смее тя. — О, боже, що за разговор?!

— Вярно. Казвам ти, че е пълен мазохист. Аз съм го наблюдавал, внимателно и продължително го наблюдавах, след като открих камшиците. Наблюдавах и леля Лизи. Как командва. Как го гледа. Как му иска огънче, когато пали цигара. Тогава толкова се пипка, че баща ми трябва да си изгори пръстите. И това ги кара да се чувстват много добре и двамата.

— Оливер, този свят е гнусен. Ако нямах Евелин, щях да се самоубия.

— О, глупости! Тогава всички трябваше да се самоубием. Знаеш ли колко често и аз съм си го мислил? И ти, и аз, ние сме много страхливи за такова нещо. Освен това при теб всичко е наред. Ти си богата жена. Имаш любовник. Стига да искаш, можеш да провериш кой е по-добрият…

— Оливер!

Постоянно дрънкам неща, които не бих искал.

— Моля те да ме извиниш. Държа се невъзможно. Постоянно дрънкам неща, които не бих искал.

— И аз, също и аз. През цялото време. Може да имаш право, това ще прерасне в любов. Ужас!

— Не, не. Защото още отсега искам да ти кажа едно — за теб никога няма да бъда като Енрико. Аз няма да те целувам, няма дори да те докосна, ако не се обичаме истински!

Тя пак извръща глава настрани и казва тихо:

— Това бяха най-красивите думи, които някога ми е казвал мъж.