Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (169)

4.

Когато се събуждам, огънят е загаснал. Ръчният ми часовник показва четири и десет. В съня си Верена ме е прегърнала. Преди да заспим, ние бяхме угасили светлините, дръпнали пердетата и бяхме отворили един прозорец. На изток небето вече светлее. Виждам как от минута на минута си променя цвета. Виждам морето, което отначало е черно, после става сиво, после зелено.

Изгрява слънцето. Морето отведнъж заблестява. Верена диша равномерно и спокойно. Слънцето се издига все по-високо, все по-високо, хълмовете наоколо пламват в светлина. Лежа до Верена и мисля как ще бъде, когато заживеем заедно. Може би някога ще имаме своя къща. Може би някога ще печеля много пари.

В седем се освобождавам бавно и внимателно от прегръдките й и отивам в кухнята. Минава време, докато се ориентирам. След това приготвям закуската. Когато водата за кафето завира, чувам шум, нещо като ридание.

Обръщам се. На вратата стои Верена. Очите й са още зачервени от съня. Тя е гола, подпира се на вратата и говори с хълцане:

— Оливер…

— Да, любима?

— Не беше до мен, когато се събудих… Аз… така ужасно се изплаших, помислих, че си си отишъл…

— Това ли си помисли?

— Да… Прегърни ме… стой при мен…

— Но аз съм тук. Никога няма да те оставя!

— Никога?

— Никога!

— Ела в спалнята.

Водата за кафето е извряла, стъклената каничка се е спукала. Ние чухме, но не обърнахме внимание. Закусихме чак в десет часа. Бяхме много гладни.

Наистина се вижда Корсика — черна земна линия на хоризонта. Моторницата на Верена е много удобна. Ние сме навътре в морето, толкова навътре, че вече не виждаме нашия залив. Взели сме си вино, студено пиле и хляб. Бутилките с вино се изстудяват във водата. Слънцето прежуря, но подухва постоянен ветрец. Водата е съвсем прозрачна, вижда се надълбоко, плуват риби и големи медузи, които блестят в най-прекрасни цветове: златно, червено, зелено, синьо, жълто и сребърно.