Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (137)

18.

На Зандвег попадаме в старомодно кафене. Плешив дребен келнер в овехтял фрак се приближава, тътрейки крака. През половината стъкла нищо не се вижда, електрическата светлина е слаба, върху плота на масите от изкуствен мрамор има множество кръгове от чинийки и чаши. В един ъгъл двама пенсионери играят шах, трети ги гледа.

— Имате ли коняк? — питам келнера.

— Да.

— Приличен? Френски?

— Първо трябва да проверя, господине… — Той пак тътри крака. Котка с цвят на кехлибар и много гъста козина се приближава и се гали, мъркайки, в краката ми. Верена ме държи здраво за ръката. Ние се гледаме.

Съвсем тихо е.

— Обичам те, Оливер.

— И аз теб. Само теб. Винаги само теб.

— Толкова се радвам, че попаднахме в онази ужасна стая. Иначе нямаше да го разбера. Поне не толкова бързо.

— Верена…

— Тук е ужасно, нали? Но тук се чувствам добре.

— Аз също.

Котката скача в скута ми, аз я галя с едната ръка, с другата галя ръката на Верена.

Тътрейки патравите си крака в широки изтъркани обувки, се приближава келнерът. Той ни показва едно шише, от което преди това избърсва праха със сива кърпа.

— От мазето. Истински „Курвоазие“. Стои долу от цяла вечност.

— Плащам цялата бутилка.

— Ама вие не можете да изпиете всичко на един път…

— Не на един път. Ще дойдем пак.

Келнерът е затруднен.

— Ще трябва първо да питам шефката каква е цената. Няма да е евтино. Във всеки случай много по-скъпо, отколкото в магазина.

— Все едно е колко струва.

На което той се покланя дълбоко. След това донася две чаши. Аз викам след него:

— Донесете още една.

Той отваря бутилката. Аз пълня догоре три чаши.

— Чукнете се с нас. Имаме повод да празнуваме.

— Много мило от ваша страна.

Всички пием, старият келнер съвсем малка глътка.

— Ако позволите, ще си взема чашата. Такова нещо човек не пие всеки ден. Бих искал да си я изпия бавно…

— Разбира се, господин…

— Франц. Само Франц. — Той вдига отново чашата си и отпива от нея. Преди това успява да каже: — За ваше здраве. За това, което празнувате.

— Благодаря, господин Франц.

Играчите на шах спорят. Кибикът дава съвети. Снегът вали.

— Сега отново имаме дом — казва Верена. Тя отпива една голяма глътка. — Луда работа — добавя. — Знаеш ли какво? Изведнъж вече не се страхувам.

— Не се страхуваш от какво?

— От моя мъж. От бъдещето. От това, че съм толкова по-стара от теб.

— Всичко ще бъде наред.

— Как така ще бъде наред? Как ще стане? Кажи ми! Трябва да знам — сега, когато разбрах, че те обичам.

— Мога да ти го кажа. Познавам в Ехтернах един адвокат. Той ми каза, че те — споменавам фирмата на най-големите конкурентни заводи на баща ми — ще ме назначат на работа веднага след матурата. С огромно удоволствие. Дори само за смях. За да се спука от яд моят старец. За това удоволствие хората са готови да платят добре. За начало тримата ще имаме достатъчно…

— Това истина ли е?

— Честна дума!

— Вярвам ти. Дори и да не се получи, ще остана при теб. Но аз знам какво е бедност. Тя разрушава и най-голямата любов.

— Не се страхувай, това ще се уреди веднага след матурата. Знаеш ли, за първи път в живота си уча сериозно. Искам да взема матурата. Искам да успея!

— Значи съм те направила добър ученик.

— Ти ме направи мъж.

— А ти ще ме направиш пияница.

— По-рано и аз не пиех така. Едва след…

— Да — казва Верена, — и аз също след…

— Кое?

— Едва след като изпитах онзи копнеж.

— Кога?

— В Сен Морис.

Аз съм страхотно развълнуван. В това мрачно старо кафене виждам внезапно цялото ни общо бъдеще, целия ни съвместен щастлив живот.

— Още една година, Верена! Малко повече от една година! Тогава ще мога да работя. Ще наемем малко жилище, ще имаш всичко, от което се нуждаеш — кожи, бижута…

— И теб.

— И Евелин. И колата ми. Ще бъдем най-щастливите хора в цял Франкфурт.

— В цяла Германия!

— В целия свят!

— Не.

— Какво не?

— Не бива да го казваме, иначе всичко ще рухне. Винаги когато човек говори такива неща, работите не стават.

— Не може ли поне да си мислим?

— Как ще забраниш на някого да мисли?

— Верена…

— Любими?

— Нищо.

— Знам какво искаше да кажеш. Не го казвай.

— Не.

— Мисли го.

— Да.

— И аз го мисля. И аз мисля същото.

— Ще пием още по чашка, след това ще те закарам до вас. Вече е късно.

— И няма да бъдеш нетърпелив?

— Никога! Но ти…

— И аз няма. Скоро ще дойде пролетта. Мъжът ми отново ще замине. Ти ще можеш да дойдеш при мен, както през нашата първа нощ.

Ние пием.

Играчите на шах продължават да спорят.

Вали сняг. Все по-гъст, все по-гъст.

Защо внезапно пак ме обзема чувството, че скоро ще умра? Защо? Обаче съм щастлив.

— Какво има?

— Нищо.

— Напротив. Лицето ти изведнъж се промени… стана по-различно.

— Мислех за нещо.

— За какво?

— Колко хубаво ще бъде — отговарям аз.

(Защо трябва да умирам?)

— Пиеш прекалено много — казва Верена.

— Само още една глътка.

Тя се усмихва.