Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (141)

22.

Всичко започна съвсем невинно.

Джералдин пристигна с такси. Не е недъгава. Слиза от таксито така, сякаш бастунът, който носи, е за украшение и изобщо не й е нужен.

— Ало! — вика и маха с ръка.

Но това е една съвсем друга Джералдин. Никаква „лъскава курва“ вече. Без бижута. Без високи токчета. Отказала се е и от тупирането. Косата й с лъвски цвят пада права и красива, само с една мека вълна на врата. Миглите й не са нацапотени, няма вече сини сенки на очите.

Джералдин приема поздравления при стария кестен.

— Толкова се радвам да те видя отново.

— И аз, Джералдин.

Ръкостискане.

Преди тя винаги драскаше с пръст по дланта ми, хвърляше ми от нейните погледи, но сега е друго. Сега ме поздравява една сърничка, едно същинско сърненце. За всичко бях подготвен, не и за това. Изпълнен съм с безгранично облекчение. Не е толкова лошо, не е толкова зле. Джералдин е добро момиче, почтен човек.

И шефът прегръща почтения човек и казва колко е радостен да я види отново тук и колко е радостен, че не носи вече всичките онези боклуци, и не се гримира така ужасно, както и че не е тупирана. Какво отговаря Джералдин?

— През дългите седмици на моето боледуване мислих много. Стана ми ясно, че всичко съм правила погрешно. Сега искам да върша правилно нещата. Надявам се да успея.

Шефът се просълзява.

Децата са се вторачили в нея като в някакво приказно същество.

Това ли беше гаджето, което отнемаше момчетата на всички момичета? Не, не, не! Застанала там, под заснежения кестен, подпряна на бастуна си, имаше вид на момиче, на което трябва да се помогне, което трябва да се закриля. С нея човек трябва да е мил. Да забрави това, което е било. Да я третира като съвсем друго момиче. Че всички мислят така, виждам по лицата им, дори и по тези на учителите. Порчето изобщо не може да отлепи очи от Джералдин. Смешно, той никога не е изглеждал такъв. Похотлив. Ужасно похотлив.

Порчето гали вече съвсем правата й коса, усмихва се (положително се поти) и казва:

— Госпожице Ребер, мисля, че болестта ви е направила нов човек.

— Да се надяваме, господин докторе — отговаря Джералдин.

Волфганг й връчва голям букет жълти рози.

— От името на всички — казва той. — Ние събрахме пари, а Ханзи ги купи от Фридхайм. Идеята беше негова.

Ханзи! Цветя, доставени от убиеца. От човек, който за малко да стане убиец.

Ханзи! Той се усмихва сияйно на всички.

— За малко и ти не стана като мен — казва негодникът с кротка усмивка, на чиято съвест тежи и госпожица Хилденбранд. Пред децата и учителите той прегръща Джералдин. — Затова през цялото време си мислех за теб. Толкова много исках поне ти да можеш да ходиш отново изправена.

За което получава целувка.

Всички са развълнувани.

Само Ноа, който стои до мен, казва тихо:

— Тук нещо не е в ред.

— Какво не е в ред?

Той вдига рамене.

Засега сме, така да се каже, на повърхността. С истинската ситуация се запознавам следващия следобед. Тогава срещам Джералдин. Може ли човек да се сърди на хора, които просто искат да си отмъстят, когато са ги разочаровали, предали, изоставили? За жалост, не. Така мисля.

Но аз искам да вярвам само в това, в което искам да вярвам.

И така, този следобед, десет минути преди часа, под отрупаните със сняг дървета в зимната гора като от приказки на Братя Грим, Джералдин ми казва…