Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (7)

6.

195. 200. 205.

— Е — казвам аз, — какво ви обещах? — И рискувам един поглед встрани. — Ако не беше толкова стръмно, щях да вдигна 220.

Тя ме наблюдава. И за първи път се усмихва. Ако можех да видя очите й! Все още е с тъмните си очила. Но усмивката й е чудесна. Знаете ли, когато бях на четиринадесет години, направихме от интерната, в който бях тогава, екскурзия на Цугшпице^[1]. Веднага след това ме изхвърлиха, но това е друга история, както казва Киплинг. В хижата тогава ме събудиха в три часа сутринта, за да видя как изгрява слънцето. Първо изритах този, който ме събуди, но после, като видях изгрева, му се извиних и му благодарих. И години наред си мислех: този изгрев на слънцето е най-хубавото, което някога си изживявал. До днес мислех така, Бога ми, до този миг. Сега вече не. Усмивката на Верена е милиони пъти по-хубава от онзи изгрев!

Че сме цинични и преситени, все отегчени и отвратени от всичко и от всички — това опяване не мога вече да го слушам. Пуснаха го в обръщение неколцина драскачи и яко си напълниха гушите. Браво, халал да им е, но какво всъщност става? Кой повярва на Хитлер, кой крещеше „хайл“, кой нападна половината свят и превърна в дим шест милиона евреи, а днес не може нищо да си спомни? Кой? Не и ние!

Я пак си помислете!

Наистина, ако помислим, не бихме могли да укоряваме нашите господа родители, че не са разсъждавали, че са го вършили. Вярвали са, да, така е. Малко повече, отколкото е трябвало, са вярвали нашите старци. Така поне твърдят. И ние им вярваме, че са вярвали. По-добре малко по-малко да бяха вярвали и малко повече да бяха мислили. Затова не ни харесват, защото при нас, хулиганчетата, е точно обратното. Ние не вярваме на приказките, които ни разказват, защото мислим малко повече. Не всички, разбира се. Но тези, които не мислят, те също не вярват. Това за мене е грамаден напредък! И мисля, че е за предпочитане да танцуват туист, да носят кожени якета и да махат заглушителите на моторите си, отколкото да маршируват с духовата музика и да се просълзяват, когато чуят химна.

Аз също размислих.

Откакто тя седеше до мен, аз размислих. През целия път нагоре към Таунус. Отклонение Швалбах. Отклонение Вайскирхен. Мислех дали ще успея да я сваля. Искам да кажа, това е съвсем естествено. Всеки нормален човек ще ми даде право. Тя е толкова хубава. Мами съпруга си. С някакъв италианец. И кой знае с кого още. Тогава защо не и с мен?

Тогава, след отклонението за Бад Хомбург се случи нещо много смешно. Нещо, което ми се случва много рядко — аз се засрамих. От това, което си мислех. Въпреки че беше вярно. Какво да правя?

Аз се засрамих. Мисля, че това беше моментът, в който започнах да се влюбвам. След отклонението за Бад Хомбург…

Тогава й казах:

— Шалът ви… по-добре си го вържете на главата.

— Защо?

— Ако мъжът ви вече е на пътя и го изпреварим, той може да ви познае въпреки очилата. Но с шала не. И се обърнете малко към мен.

Тя се изчервява и устните й се движат беззвучно, но покрива с шала косата си и леко го изтегля напред, за да остане лицето й невидимо за всеки, който я погледне отстрани.

— Окей — казвам аз.

Каква хубава есен! Дърветата край пътя са обкичени с червени, жълти и кафяви листа. Над нас блести слънцето, а далечината е обгърната в синкава омара. Златна е гората, през която пътуваме. Толкова красива. Но сенките започват да се удължават…

Сега тя е извърната към мен, но аз съм вдигнал скоростта на 210 и трябва да гледам напред.

— На летището казахте, че знаете не само името ми.

— Така е — отговарям.

— И какво знаете?

— Вие сте жената на франкфуртския банкер Манфред Лорд. Мъжът ви е в делови връзки с баща ми. Аз не познавам мъжа ви. Но познавам баща си. Следователно тези връзки не може да са кой знае колко чисти.

— Много хора се казват Лорд. Не е задължително точно аз да съм жената на банкера, господин Мансфелд.

— Но сте.

— Да.

— Имате извънбрачно дете.

— Баща му умря, преди то да се роди. Щяхме да се оженим.

— Разбира се — казвам аз и си мисля: Каква си била по-рано? Барманка? Никога! Секретарка? Никога! Все разбирам от хора. И манекенка не си била. Всичко това не. Каква си била, откъде идваш — не мога да кажа. Това е тайната около теб, усещам. Каква тайна? От каква среда произхождаш? Къде те е намерил достопочтеният Манфред Лорд? — Не се обиждайте. Вие питате, аз отговарям. Детето се казва Евелин. Мъжът ви го е приел, но не желае да го осинови.

— Откъде знаете всичко това?

— От баща ми. Няколко пъти е говорил за вас.

— Какво?

— Само хубави неща.

Лъжа. Лошо говори за нея, като за боклук. За моя старец жената на неговия партньор в сделките е „онази личност“, „малката пачавра“, „златотърсачката“. „Жалко, обичаше да казва баща ми, че човек като Манфред Лорд можа да се самозабрави чак дотам.“ И префинената ми леля Лизи подхвърля: „Тя просто владее всякакви трикове.“

Трябва ли да разкажа на Верена Лорд всичко това? Хората трябва да научават съвсем малка част от истината, ако искате да сте в добри отношения с тях, защото истината боли.

— Каква кола има мъжът ви? Мерцедес?

— Да.

— Черен?

— Да.

— На пътя пред нас има два. Сега ще ги изпреварим. Обърнете се още към мен.

Тя се подчинява. Двамата мълчим. Когато накрая проговаря, чувствам дъха й.

— За какво мислите, господин Мансфелд?

Всичко е толкова комично. Ако ме беше попитала на отклонението за Швалбах или на отклонението за Вайскирхен, във всеки случай преди отклонението за Бад Хомбург, щях да се държа нагло. Или чаровно. Но вече бяхме оставили зад гърба си отклонението при Фридрихсдорф и всичко е друго, съвсем друго, и никога повече няма да мисля както преди отклонението за Бад Хомбург.

Никога. Нека съм задръстен, комплексиран, студенокръвен, каквото искате.

— Попитах ви нещо, господин Мансфелд.

Мълча си.

— Попитах ви за какво мислите!

С отегчение, защото ние, младите, сме такива, казвам:

— Мислех си, че безкласовата, многонационална общност е единствената надежда, която все още има човечеството, че такава общност не може да се създаде, без да се стигне до атомна война, и че такава атомна война ще означава унищожаване на човечеството. Това е затвореният кръг.

В отговор тя само пита:

— И как е малкото ви име?

— Оливер — отговарям аз.

Сега вече знам, че съм влюбен.