Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (72)

4.

Ние се целуваме. Безкрайно.

Стоим в стаичката на кулата, през отворите падат лъчите на обедното слънце, лекият вятър навява листа и ние се целуваме. Никога не съм целувал така някое момиче, някоя жена. Преди писах, че няма усещане толкова лудо, толкова безумно, като това с Джералдин. Така е и с тази целувка. Но с Джералдин не беше нищо друго, освен секс. Сега, когато целувам Верена, има и нещо друго, нещо меко и нежно като южния вятър, който минава през отворите.

Ние, гамените от моето поколение, сме потъпкали всичко, нали? Не можем да понасяме изисканите приказки, мразим фразьорството. Сега един гамен ви казва какво има още в целувката на Верена — нежност, тъга, копнеж — и любов.

И любов, да.

Записах това, което Верена говореше за любовта онази вечер, когато бях поканен в дома на мъжа й. Но Верена е жена, която вече не знае какво приказва, безпомощна и уплашена — като всички, за които пише Ръдиард Киплинг. Има стихове, които са толкова хубави, че съм ги запомнил завинаги.

Той пише:

God have mercy on such as we,

Doomed from here to eternity^[1].

Прокълнати оттук до вечността! Използваха този стих за заглавие на книга и на филм. Но това е Верена, това съм аз, това сме всички ние. И между милионите обречени, изгубени стоим и ние двамата, Верена и аз, високо над дърветата на Таунус в слънчевия септемврийски следобед, и се целуваме по начин, по който никога не съм се целувал.

Странно — Джералдин казва, че ме обича, но не ме обича. При нея всичко е само желание за секс. Верена казва, че иска само да спи с мен, но ме обича. Тя не го знае, но нещо у нея го знае, мускулите, жлезите и устните й знаят повече от нея.

Върхът на езика й прониква бавно през зъбите ми и гали моя език. Обхванала е с ръце главата ми, а аз притискам тялото й към своето. Любов. Разбира се, че е любов. И някога тя ще го разбере. „Любовта е само дума“? Не, не, не!

Тя откъсва устните си от моите и гигантските й черни очи са толкова близо, толкова близо.

— Какво ти е?

Навремето се запознах с едно момиче, голяма хулиганка, и когато двамата започнахме да ходим сериозно, измислихме една игра. Всеки, който кажеше: „Аз съм щастлив“, трябваше да плати петдесет пфенига. Само да не изпаднем в проклетата сантименталност! В тази игра тогава никой от нас не плати и пфениг.

— Щастлив съм — казвам аз и искам отново да целуна Верена, и ръцете ми се плъзгат под пуловера й. Но тя ме отблъсква.

— Не.

— Какво има?

— Спри. Аз съм… аз съм вече почти готова след тази целувка.

— Ела…

— Къде? Тук? В тази мръсна дупка?

Аз се оглеждам. Прах. Мръсотия. Вехтории.

Ще трябва да легнем на мръсния под. Без одеяло. Без вода. Без сапун. Нищо.

— Но аз те искам…

— Да не мислиш, че аз не искам? — Тя бързо се отдалечава от мен и застава с гръб към един от отворите. Разстоянието между нас е три метра. — Мислиш ли, че аз не искам? Но не тук! Трябва да имаме легло. Искам ти да бъдеш нежен, искам никой да не ни безпокои. Тук всеки момент може някой да мине. Искам да разполагаме с достатъчно време. След един час трябва да се върнеш в училището.

Тя имаше право.

— Значи трябва да чакаме мъжът ти отново да замине.

— Не му предстои заминаване.

— Но тогава…

— Остави това на мен. Аз ще намеря място за нас. Винаги съм намирала място.

Виждате ли каква е. Без чувства. И ако някое възникне, веднага трябва да бъде стъпкано! Любовта е само дума…

— То си има и своето очарование — допълва тя.

— Кое?

— Това вълнение, очакването.

Казва и това, както виждате.