Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (192)

13.

Може би вие сте с по-благороден характер от мен и нямаше да си вземете ягуара. Аз го взех. При тези обстоятелства щях да се почувствам като идиот, ако откажех. В края на краищата, аз бях изнудваният.

Пиша всичко както е.

Преди коледните празници нещата не бяха нито добри, нито лоши. Времето беше отвратително. Два дни след срещата с господин Лорд Джералдин внезапно напусна интерната и се премести в друг. На сбогуване ми подари дългия зелен наниз от стъклени перли и ми каза с усмивка, която никога няма да забравя:

— За спомен от мен. Не че ще ти донесе щастие. Щастие си имаш. Аз се борих за твоята любов с непозволени средства. Може би поради това загубих.

— Джералдин, виж…

Но тя ме прекъсна.

— За мен всичко вече е минало. Господин Лорд и ти. Вие сте се споразумели, както чувам.

— Чуваш? От кого?

— От новия ми сладур.

— Кой е той?

— Ото, разбира се.

— Той откъде знае?

— От господин Лео. Господин Лорд ще се разведе. Нямах никаква представа, че и ти имаш снимки, които го злепоставят.

— Лъжеш! Ханзи ти е казал.

— Да, лъжа. Защо да не лъжа? Винаги съм го правила. Ти ще дадеш снимките и ще се ожениш за Верена. Бъдете щастливи. Да се надяваме, че щъркелът ще ви донесе много сладки малки дечица. — Ние разговаряме в сградата на училището. Навън изсвирва клаксон. — Трябва да вървя. Желая ти много радости, скъпи мой. И ми прости, ако можеш. Все пак, без да искам, допринесох за твоя шанс.

Тя ми кимва — отново старата „лъскава курва“ с вдигната високо тупирана коса, удължени мигли и страховито начервени устни. Тя поклаща бедра, когато с прекалено високите си токчета напуска училището.

Прости ми, ако можеш, Джералдин!

Никога няма да можеш, знам…