Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (131)

12.

Не знам дали има разплата за злото, което човек е сторил. Дали трябва да плаща за всичко? Ама как „сторил зло“? Какво съм извършил? Много нещо. Добре, така да е. Но да видим другата страна: баща ми, майка ми, леля Лизи, господин Лео, изгорялата къщичка. А сега и Джералдин. Намирам, че везните не са съвсем уравновесени. Така ли е?

От друга страна е много добре, когато човек изпитва нещо такова в подходящия момент. Тогава скрупулите намаляват. Тежеше ми, когато идвах. Сега…

— Джералдин?

Тя се усмихва.

Няма никакъв смисъл. Единият винаги ще нарани другия, очевидно такъв е животът. По друг начин не може. Очевидно. Добре. Да не протакаме. Някой някога да е изпитвал съжаление към мен?

— Трябва да ти кажа нещо. Знам, че за теб няма да е най-щастливият миг, но аз вече чаках прекалено дълго. Това, което се случи в падината, ти го искаше. Веднага ти казах, че не те обичам. Аз…

В това отношение жените имат жесток инстинкт. Тя се поизправи в леглото с чаената чаша на коленете и каза:

— Ти обичаш другата.

— Да. И поради това между нас всичко трябва да приключи. Искам да кажа, напълно. Когато се върнеш в пансиона, между нас не може да има нищо. Нищо!

Джералдин казва съвсем спокойно:

— Защо трябва да приключва? Аз знам, че не ме обичаш. Следователно нищо не й отнемам! Какво искам от теб? Това, от което имам нужда! Това ли й причинява болка?

— Ти не искаш само това. Ти искаш всичко. Наистина съжалявам, че трябва да водя този разговор с теб точно сега, но…

Странно, колко е спокойна.

Тя се усмихва.

— Защото не съм съвсем оздравяла още ли? Страхуваш се, че може да се самоубия, да скоча от прозореца, да ида в лудницата? О, не се тревожи, скъпи мой! Аз издържах в Русия и Германия, издържах с моите родители! Дори не плача, виждаш ли? Не крещя. Не ти падам на колене.

— Наистина, Джералдин…

— Добре, добре. Не можеш повече да ме правиш щастлива. Аз теб — също.

— Какво си намислила?

— Това означава, че ще се погрижа да те направя нещастен веднага щом се върна в пансиона.

— Какво означава това?

— Ще намеря онази. Как ще те направя най-нещастен? Като направя нещастна любимата ти. Ако е жена, а не момиче, при това омъжена, ще й съсипя брака, като разкажа на мъжа й. Ако не е омъжена, ще опозоря името й. Ако е момиче, така ще я смачкам, че ще бъде принудена да се махне. И ти също, прескъпи Оливер. Ще те направя много нещастен.

— Джералдин, бъди разумна! От самото начало ти казах, че не те обичам!

— Но спа с мен!

Теория на отмъщението.

— Ти знаеш какво направи с мен. И сега ми казваш, че няма да ме докоснеш? И смяташ ли, че така е редно? Смяташ ли го за почтено?

— Не казвам, че е почтено. Но да говоря с теб открито ми се стори най-почтеното.

Тя съвсем бавно изпива чая си и оставя чашата настрана.

— Да, Оливер, това беше най-почтеното. Сега съм осведомена. Сега три седмици ще обмислям как най-бързо да открия великата ти любов.

— Никога няма да я откриеш.

Джералдин се смее.

— До един месец ще я пипна. И отмъщението ми ще бъде фино, не мърляшко. Ще я заболи много от това, което ще й причиня, много ще я заболи. Ако те обича, ще се съсипе.

— Тя не ме обича.

— Така ли? Тогава нещата са същите като при нас!

— Да — лъжа аз.

— Лъжеш. Много добре знам. Сега вече можеш да си ходиш.

— Джералдин…

— Не ме ли разбра? Трябва ли да извикам госпожа Бьотнер и да я помоля да те изведе?

— Отивам си. Но…

— Повече не искам да чувам нищо. — Тя казва нещо на руски. След това ми подава ръка и се усмихва. — Поздрави всички от мен. Особено Ханзи.

Момент. Момент.

— Защо особено Ханзи?

— И той е имал такава история с гръбначния стълб като мен, нали? Специално ще се погрижа за него като се върна.

Какво знае тя? Какво предугажда? Какво усеща? Какво вече й е казал този малък дявол, или пък й е написал? Знае ли изобщо нещо?

— Джералдин, моля те, не прави нищо!

— Вече не те слушам.

— Щом твърдиш, че ме обичаш, как можеш тогава да съсипеш жената, която…

Със секунда закъснение съобразявам.

— Значи жена. Не е момиче. Вече имаме голям напредък.

Трябва да не съм съвсем с всичкия си този следобед.

С протегнати ръце и разтворени пръсти пристъпвам към нея.

— Госпожо Бьотнер! — крещи тя диво и се свива в леглото си. — Госпожо Бьотнер!

Пръстите ми се сключват около врата й.

— Госпожо Бьот…

Вратата се отваря. Старата дама.

Аз се обръщам, след като моментално съм си дръпнал ръцете.

— Ще придружите ли господина, скъпа госпожо Бьотнер? В коридора е толкова тъмно.

— Ако нещо не ви харесва, можете да напуснете.

— Скоро ще се отървете от мен, скъпа госпожо Бьотнер. На добър час, Оливер. Поздрави твоята приятелка от мен. Скоро ще се запознаем.