Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (52)

7.

Криминалният инспектор Харденберг уреди засега изобщо да не ходя на училище.

„Леля Лизи“ телефонира и попита какво искам да получа за Коледа.

— Да мога да дойда при мами.

— Мами е в санаториум, съкровище мое, нали знаеш.

— Тогава не искам нищо.

Обаче няколко дни преди Коледа се получиха три грамадни пакета, адресирани до мен.

— Трябва ли да ги взема? — попитах Харденберг, който минаваше да ме види всеки ден.

— Не си длъжен.

— Не ги искам — казах аз.

Така трите пакета бяха върнати обратно в Люксембург. Светата нощ прекарах с господин Виктор и останалата прислуга. Баща ми телефонира, но аз веднага затворих; малко по-късно се обади майка ми. Тя говореше със съвсем слаб глас, връзката беше лоша; тя ми разказа, че съвсем скоро ще излезе от санаториума и всичко ще бъде наред, аз само да не губя кураж.

— Не, мами, няма да губя кураж.

— Нали знаеш, че много те обичам?

— Да, мами. И аз също много те обичам. Желая ти бързо оздравяване. И честита Коледа!

На 28 декември в един вечерен вестник се появи с големи букви следното заглавие:

РАДИОМИЛИОНЕРЪТ МАНСФЕЛД ЗАБЯГНАЛ В ЧУЖБИНА. ИЗМАМИЛ ДЪРЖАВАТА С 12.5 МИЛИОНА МАРКИ.

Под такова тлъсто заглавие в дълга статия и в следните дни под хиляди тлъсти заглавия в хиляди други вестници в страната и в чужбина можеше да се прочете, че моят баща е най-големият данъчен измамник в следвоенна Германия. Данъчните бяха завършили работата си и бяха обявили резултатите от своето разследване. Аз прочетох някои от вестниците, но не разбрах това, което беше написано в тях. Запазих ги, имам ги и днес, и сега разбирам това, което пише в тях. Накратко беше следното:

С фалшиви сведения за оборота, подправени баланси, привидно непласирани, но всъщност много добре продадени радиоапарати, но преди всичко чрез фалшифицирани доставки и прехвърляния на суми в чужбина баща ми е успял през времето от паричната реформа през 1948 и до декември 1952 да прекара германските финансови служби с 12.5 милиона марки. Такива гигантски манипулации, естествено, не е можел да осъществи сам, поради което си е осигурил помощта на търговския управител Яблонски. Когато през октомври 1952 става ясно, че през декември предстои данъчна проверка, сама по себе си съвсем безобидна, Яблонски не издържа и в ранния следобед на 29 ноември 1952 се самоубива в кабинета си. Баща ми, който случайно бил в завода, открива самоубийството и прави така, че всичко да заприлича на убийство, а също и унищожава важни документи. След като при първия разпит на инспектор Харденберг, проведен в ранните утринни часове на 1 декември 1952, разбира, че онзи не вярва във версията за убийство, а предполага самоубийство, той избягва с всичките си налични пари, с най-скъпите произведения на изкуството, които притежава, с майка ми и с „леля Лизи“ в Люксембург, в красивата местност Ехтернах, където от дълго време има разкошна къща.

Вестниците от 29 декември съобщават, че седемдесет и пет местни и чуждестранни журналисти са провели с баща ми пресконференция по телефона. Баща ми бил в къщата си в Ехтернах. Те му поставят въпроси. Баща ми може да им отговаря, ако желае. Ако не желае, не е длъжен да отговори.

Тъй като пазя старите вестници, няма нужда да преписвам как е протекла тази игра на въпроси и отговори.

ВЪПРОС: Господин Мансфелд, известни са ви тежките обвинения, повдигнати срещу вас. Какво ще кажете?

БАЩА МИ: Отначало докрай лъжи.

ВЪПРОС: Защо тогава забягнахте в Люксембург, държава, която, както е известно, не връща данъчните престъпници?

БАЩА МИ: Аз не съм забягнал. Тук имам делови ангажименти.

ВЪПРОС: За колко време?

БАЩА МИ: За неопределено време.

ВЪПРОС: Истина ли е, че „Заводи Мансфелд“ са измамили немските финансови служби с 12.5 милиона марки?

БАЩА МИ: Дори да е така, то аз нямам нищо общо.

ВЪПРОС: Кой тогава?

БАЩА МИ: Моят търговски управител Яблонски. Поради това вероятно се е самоубил.

ВЪПРОС: Очаквате ли да ви повярваме, че търговският управител може без знанието на шефа на фирмата да предприеме такива авантюристични финансови операции?

БАЩА МИ: Безразлично ми е дали вярвате, или не вярвате. Аз не знаех нищо.

ВЪПРОС: Но на вас ви е известно, че господин Яблонски остави след себе си жена и две деца?

БАЩА МИ: Изказвам им съболезнованията си.

ВЪПРОС: Защо не се поставите на разположение на немските данъчни служби, щом сте невинен?

БАЩА МИ: Господа, аз съм изградил с многогодишен тежък труд моите заводи, които са едни от най-големите в Германия. Няма да се върна обратно в Германия, защото не искам да оставя делото на моя живот да бъде унищожено! Знам, че срещу мен и жена ми има издадена заповед за арест и че ще бъдем задържани в момента, в който стъпим на немска земя. При това положение не предвиждам в близко време да се върнем. Чувстваме се много добре тук, в Люксембург.

ВЪПРОС: Вие говорите за делото на вашия живот, господин Мансфелд. Не е ли то много повече застрашено, ако не се върнете в Германия, за да сте на разположение на следствието?

БАЩА МИ: Не. Защо?

ВЪПРОС: Не знаете ли, че немските служби могат да изземат от всичките ви заводи и вилата сумата 12.5 милиона марки?

БАЩА МИ: Тъкмо това не могат. Повтарям ви — тъкмо това не могат.

ВЪПРОС: Какво ще рече това?

БАЩА МИ: С изключение на споменатата вила и всичко в нея аз не притежавам нищо в Германия. Господата могат да вземат вилата. Да им е честита!

ВЪПРОС: А заводите ви? Какво означава това, че не притежавате собственост в Германия?

БАЩА МИ: Вероятно не е убягнало от вниманието на уважаемите данъчни служби, че „Заводи Мансфелд“ са преустроени в акционерно дружество с 30 милиона основен капитал.

ВЪПРОС: И къде е установено новото акционерно дружество?

БАЩА МИ: Без коментар.

ВЪПРОС: Финансовите служби могат да вземат за залог вашите акции.

БАЩА МИ: Не може, защото нито аз, нито някой от членовете на моето семейство притежава и една-единствена акция.

ВЪПРОС: И кой притежава акциите?

БАЩА МИ: Деветнадесет процента са на моя дългогодишен приятел Манфред Лорд, известния франкфуртски банкер, който ми помогна при възстановяването на моя завод. Тези деветнадесет процента, естествено, не може да се вземат, защото господин Лорд ги е придобил съвсем законно.

ВЪПРОС: Чия собственост са останалите осемдесет и един процента?

БАЩА МИ: Останалите продадох на един белгийски банков консорциум.

ВЪПРОС: Кой?

БАЩА МИ: Това не е ваша работа.

ВЪПРОС: Продажбата направена ли е така, че да може да се изкупят обратно?

БАЩА МИ: Без коментар.

ВЪПРОС: Как ще работят вашите заводи?

БАЩА МИ: Както досега. Службите знаят много добре, че не могат да вземат от заводите нито болтче. Като генерален директор ще продължа да ръководя предприятието оттук.

ВЪПРОС: Докога?

БАЩА МИ: Вероятно няколко години. И във ФРГ данъчните нарушения имат давност.

ВЪПРОС: Значи някога ще се върнете в Германия и ще продължите да работите, без да върнете и един пфениг от тези дванадесет и половина милиона?

БАЩА МИ: Изобщо не знам за какво говорите. Аз нямам да връщам нито един пфениг.

ВЪПРОС: Господин Мансфелд, защо синът ви Оливер е още в Германия?

БАЩА МИ: Защото така иска. Ще остане в Германия, ще завърши гимназия в Германия и ще постъпи в моя завод. Това ще може да стане след седем години.

ВЪПРОС: Смятате, че вие няма да можете да се върнете след седем години, затова той трябва да остане?

БАЩА МИ: Това подмятане ми дава основание да прекратя това интервю. Приятна вечер, господа — казва баща ми и затваря. С това пресконференцията приключва.