Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (121)

2.

— Мосю Мансфелд?

— Да.

— Момент, моля…

След което чувам гласа на Верена.

— Скъпи! Имам възможност да ти се обадя съвсем накратко. Не е ли прекрасно?

Лежа в хотелското си легло. По линията нещо шуми и трака, намесват се други гласове. Осем вечерта.

— Прекрасно е. Но как така…

— Канени сме на гости. Мъжът ми отиде да вземе една двойка англичани. Те живеят далеч оттук и не познават мястото. Ти какво правиш?

— В хотела съм.

— Какво казваш? Не те чувам.

— В хотела съм.

— Ало… ало… Оливер… Ти поне чуваш ли ме?

— Много добре.

— Моля? Какво казваш? Ах, а така се радвах…

— Съжалявам, Верена. Затвори! Няма смисъл.

— Може би ти поне ме чуваш…

— Да.

— Не разбирам. Госпожице, госпожице, какво става?

Никаква госпожица не се обажда.

— Дано ти ме чуваш. Ако си посетил вече майка си, малко се поотпусни, а? Но не се напивай! И се дръж добре. И не се заглеждай по други жени. Ревнива съм.

— Да, Верена.

— Ще полудея от тази връзка! Мисля, че трябва да приключваме.

— И аз така мисля.

— Какво казваш? О, ще ревна…

— Недей.

— За щастие в чужбина Коледа е весел празник. Само в Германия сме толкова официални. Тука има джаз, конфети, балони и още от сега много пияни. През цялото време ще мисля за теб! Чуваш ли ме? Чуваш ли ме? Ало… ало… ало…

Затварям.

За щастие Коледа в чужбина е весел празник.