Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (46)

1.

Мисля, че никога няма да стана писател, защото дори не мога да опиша лицето на Верена Лорд, както го видях този четвъртък преди обяд. Не намирам никакви думи, не мога да кажа как се вълнувам, когато пристъпвам в стаята й. Голяма, хубава стая, пред отворения прозорец расте стар явор, листата му са чудно обагрени в червено и златно, кафяво и охра.

Верена лежи на леглото до прозореца. Тя е много бледа, под очите има черни кръгове. От това очите й стават двойно по-големи, чудовищно големи. Цялото лице — с безкръвните устни, хлътналите страни и вчесаната назад и хваната на тила коса — като че ли е само очи, тъжни, разбиращи очи, които никога, никога няма да забравя; които сънувам; най-красивите очи на света; най-страстните, и може би затова най-тъжните. Не вярвам, че истинската любов може да бъде нещо друго, освен тъжна.

— Здравей — казва тя. Но само устните й се усмихват, очите — не.

— Много лошо ли беше? — питам и забравям да кажа добър ден.

— Никак.

Но виждам, че лъже, защото усмивката й е толкова крива.

— Боли ли те?

— Веднага след това ми сложиха инжекция и ми дадоха прахчета. Наистина, Оливер, просто не беше нищо особено.

— Не ти вярвам. Мисля, че е боляло много.

— Но ти си се молил за мен.

— Да.

— Наистина ли?

— Да.

— Ти молиш ли се изобщо?

— Не, никога.

— Виждаш ли, и въпреки това молитвата ти помогна. Благодаря ти, Оливер.

Аз все още не й вярвам, но не казвам нищо повече, а слагам един букет на леглото.

— Червени карамфили! — И сега, за миг, се усмихват и очите й. — Любимите ми цветя…

— Знам.

— Откъде?

— Вчера през свободното си време обикалях в продължение на два часа около вашата вила, докато накрая видях Евелин. Мисля, че тя ме обича.

— Много! Ти си първият чичко, когото обича.

— Тя ми каза, че си в болницата, защото ще ти вадят сливиците, и тогава аз я попитах кои са любимите ти цветя. Беше съвсем лесно.

— Ах, Оливер…

— Да?

— Нищо… Моля те, позвъни на сестрата. Бих искала да сложи цветята до леглото ми.

— Но ако мъжът ти…

— Ти се представи за мой брат, нали?

— Разбира се, както ми каза.

— Е, моят брат също може да ме е посетил и да ми е донесъл любимите цветя. Той живее тук, във Франкфурт. Дори прилича малко на теб. Мъжът ми му осигури работа. В обменното бюро на гарата. Между другото, представи си, наложи се неочаквано мъжът ми днес рано да отлети за Хамбург. Имаме толкова много време. Той ще се върне чак довечера. Не е ли чудесно?

Само кимам. Тези тъжни очи затрудняват дишането ми, гласът й — цялото ми съществуване.

— Седни!

Взимам един стол и го премествам до леглото.

— Как дойде?

— С колата.

— Глупости! Дошъл си пеш! Нали сега имате часове?

— А, това ли? Беше съвсем просто! Тази сутрин казах на нашия възпитател, че ми е зле. Той донесе термометър. В нашата стая има едно симпатично момче, казва се Ноа, който ми показа как се прави с термометъра, след като му обясних, че днес преди обяд трябва да изляза.

— Как се прави?

— Държи се за единия край, там, където е живакът, между двата пръста…

Вратата се отваря.

Появява се една сестра, цялата в бяло, с касинка и прочее.

— Позвънихте ли, госпожо?

— Да, сестра Ангелика. Брат ми Ото Вилфрид…

Аз се надигам и казвам:

— Много ми е приятно.

— Донесъл ми е цветя. Ще бъдете ли така любезна да ми намерите ваза?

— С удоволствие, госпожо.

Сестра Ангелика излиза. Цветята взима със себе си. Вратата след сестрата се затваря и Верена казва:

— Държи се краят между двата пръста — и?

— И след това почва да се търка. Живакът се покачва моментално. Аз стигнах до четирийсет и два градуса и трябваше да го тръсна малко.

— Браво. Трябва да го запомня.

— Защо?

— Знаеш ли, мъжът ми понякога иска да…

— Разбирам — казвам бързо, — разбирам.