Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (135)

16.

Този път отново „изискана“ вечер — смокинг, вечерна рокля и господин Лео, който сервира с бели ръкавици. Той избягва да поглежда към мен. Манфред Лорд е в чудесно настроение — загорял, отпочинал, възторжен. Предадох му Макиавели веднага с пристигането си. Той се зарадва.

— Колко мило от страна на баща ви!

Да, нали, господин Лорд? И когато останете сам, господин Лорд, ще търсите и разчитате набодените букви. Аз не мога да ги разчета, аз не знам кода. Но ги фотографирах, господин Лорд. Само не знам дали това би помогнало срещу човек като вас. Тази вечер съм много потиснат и става все по-зле.

В Сен Морис Евелин е настинала и сега е на легло. Аз отново й донесох марципан и Манфред Лорд добродушно ми предлага да се кача в детската стая и да предам лично подаръка. Той приготвя питиетата. Верена ме придружава.

Когато влизам, момиченцето ме поглежда ядосано с трескавите си очички и се обръща в леглото на другата страна, притиска плюшено мече до гърдите си и се вторачва в стената.

— Добър вечер, Евелин.

Никакъв отговор.

— Толкова много съжалявам, че си болна. Донесъл съм ти марципан.

— Не искам марципан!

— Евелин — казва Верена.

— Не искам марципан от теб! Вземи си го! Изяж си го сам! Не искам и нищо повече от теб! Не искам дори да те виждам! Затова гледам стената.

— Защо?

Момиченцето шепне:

— Ти беше казал, че ще ни помогнеш, на мама и на мен, а не направи нищо!

— Аз ти обясних, че всичко е много трудно и ще продължи дълго.

— Колко дълго още? Мама ми каза… Върви си, чичо Мансфелд. Върви си! И не се връщай.

Какво да направя? Опитвам се да погаля Евелин по косата, но тя посяга да ме удари. Верена поклаща глава. Ние напускаме стаята.

— Казала ли си й нещо? — шепна аз в коридора.

— Да, за съжаление. Вечерта, когато телефонната връзка беше лоша. Спомняш ли си? Аз бях толкова нещастна…

— Омръзнах ли ти? Неудачник ли съм? Трябва ли да се разделим?

В следващия момент тя ме прегръща и започва да ме целува диво. Опитвам се със сила да се освободя.

— Не… Ти си луда! Мъжът ти…

— Кога ще се срещнем в този хотел?

— Утре в три.

— Ще дойда.

— Не се сърди, че така разочаровах Евелин и теб.

— Мен не си ме разочаровал.

— Все пак. Аз съм много млад, знам, но все пак ще направя нещо. Все още не знам какво! Но ще направя нещо! Ще успея! Остани при мен, Верена, моля те, остани при мен, моля те…

— Ще остана при теб.

— Ти никога не си се задържала при един мъж.

— Но при теб, любими, при теб… утре в три…

Коридорът, който води към стълбището, е полутъмен. Сега внезапно светва целият. Ние се отдръпваме един от друг и поглеждаме долу в салона. Там стои Манфред Лорд със сребърен шейкър в ръка и казва чаровно:

— Моля. Питиетата са готови.

— Идваме — казва Верена. Тя слиза по широката дървена стълба.

— Чух гласовете ви — казва господин Лорд. — Толкова е тъмно, затова светнах… Какво ви е, Оливер? Много сте блед. Нали, Верена?

Прислужникът с табла в ръка минава през хола.

— Не намирате ли и вие, Лео?

— Пардон моля, господине?

— Че господин Мансфелд е много блед.

— Да, струва ми се доста бледен.

Мръсна твар.

— Е, тогава не ни остава нищо друго, освен да се върнем при камината и да ударим една прилична глътка. Времето наистина е ужасно. Да се надяваме, че не е нещо по-сериозно, драги — казва достопочтеният Манфред Лорд и влиза пред нас в салона.