Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (56)

11.

Възрастни!

Отправяме думите си към вас!

Любовта престъпление ли е?

Учудвате ли се?

Но осъждате любовта на петнайсетгодишно момиче към осемнайсетгодишно момче!

Леле боже! Страшно възмущение!

На петнайсет човек не може още да обича!

Животът е пред вас, малки глупчовци, вие още не знаете какво е любов. Човек трябва да ви понапляска. Какво ще стане, ако дойде и дете?

Така говорите вие!

Проявявате такова разбиране към нас. Трябва да сме благодарни, че имаме толкова мили родители и толкова мили учители!

Никаква благодарност не ви дължим!

Нищо си нямаме! Никого!

Двама от нас са се намерили.

А вие? Какво правите вие? Разделяте ни веднага.

Часът е 12:45, аз лежа послушно в леглото си в „Квеленхоф“.

Ноа ми донася от столовата две алуминиеви съдинки с храна. И този странен текст.

Дойдох точно навреме. Господин Хертерих ме изгледа тъжно, когато се върнах, и каза:

— Заради вас положително ще загазя.

— Няма страшно — отвърнах. — Следобед ще си легна, а вечерта нека ме прегледа чичо доктор. Дотогава температурата ще е спаднала. Стомашно разстройство. Такова нещо се случва. Между другото, чух, че Али снощи пак се е държал нахално с вас.

— Да. Ужасно дете… иска да му мия краката.

— Успокойте се, господин Хертерих. Ще му стегна юздите.

— Наистина ли?

— Да — казвам аз.

Той сияе, горкият.

Е, ако не стане другояче, негърчето ще яде здрав пердах! Приятелството на господин Хертерих много скоро ще бъде незаменимо за мен, жизненонеобходимо, ако всичко върви, както аз го искам. Тепърва ще има да си вдигам температурата сутрин…

 

 

— Какви са тези глупости? — питам аз.

— Не са глупости, а разтърсващ документ на човешко отчаяние — отговаря Ноа ухилен. — Днес преди обяд тук се случиха много неща. Има да се чудиш. Между другото, как беше?

— Благодаря.

— Ако се съди по тона ти, лоша работа.

— Затваряй си устата!

— Е-е-е! Да не е любов?

— Да.

— Тогава извинявай. — Пак се усмихва и казва: — Това обаче ще зарадва Лъскавата курва.

— Какво се случи днес?

— Шефът изхвърли Гастон и Карла. Изпъди ги. Те вече отпътуваха. С влака в десет и петдесет. Той за Париж. Тя за Виена. Толкова бързо стана! Шефът е чуден човек. Понякога кротува с месеци, а после изведнъж — тряс!

— Какво се случи?

— Госпожица Хилденбранд спипа двамата вчера в гората. Точно пък тя, дето едва скива. Но веднага докладва на шефа. Такива неща за него не са шега. Снощи е имало учителски съвет. Шефът се обадил на родителите на Гастон и Карла и им обяснил, че трябва веднага да изхвърли любимите им чеда и защо. На милите деца го съобщи днес сутринта. Шефът и даскалите през цялата последна година са следили двамата. Първо предупреждение, второ предупреждение, това в гората, така да се каже, е преляло чашата на търпението.

— И какво днес?

— В час по латински. Шефът, между другото, развали номера на Порчето, но той още не го знае.

— Кое?

— Порчето беше намислил нещо страхотно, един психологически трик. И като познавам братоците в класа, можеше и да мине. Сега всичко пропадна.

— Разказвай!

— Сигурно си спомняш глупостта с енфието?

— Която направи Гастон?

— Да. Днес сутринта — първият час по латински — Порчето влиза, веднага отива при Гастон и му казва: „Е, какво става?“ „Пардон? — отвръща му Гастон. — Енфието, казва Порчето, ще си получа ли дозата, или не?“

— Гръм и мълнии!

— Да, така си казахме и ние. Това го беше измислил супер. Гастон става, подава му табакерата и заеква: „Заповядайте, господине.“ Порчето смръква. След това смръкват всички момчета в класа. Някои дори ръкопляскат. Но това все още не е поантата. Шефът я провали.

— И каква беше поантата?

— След като всички момчета свършиха със смъркането, Порчето каза: „Така, господа. А сега да се заемем с Тацит, колкото и да ви е неприятно. Между другото, предлагам всички заедно да си вземаме дозата след всеки урок.“ — Ноа пое въздух. — Да вземаме дозата заедно искаше да каже! Но насред това изречение влиза шефът и съобщава, че Гастон е изключен, да си вземе нещата и да гледа да не изпусне влака в десет и петдесет. И всичко провали.

— Гастон побесня ли?

— Да.

— Така си и мислех. Чети по-нататък.

И така, продължавам, за да ви запозная с чудноватия текст, в който се редуват ред момчешки, ред момичешки почерк:

Вие, разумните, справедливи възрастни!

Вие казвате: Не постъпвай така!

И ние ви казваме: Това, което искаме да направим, ще го направим, ако щете да се изправите на главите си. Ние ще се видим пак, ние ще останем заедно, ако щете главите да си отрежете!

Въртите ни боклучави филми, за да даваме по 1.50 марки за билет, пишете песни, от които да се разчувстваме и да купуваме плочите.

Тийнейджъри!

Младежка любов!

Какво ли още не! Всичко е само реклама на вашата мръсна индустрия!

— Да — казвам аз, — писали са го от сърце. Трябвало е да го оставиш да виси.

— Ще го окача пак, когато отида да ям. Исках само да ти го покажа. Щом го види някой учител, ще го махне!

Чета до края.

Всички родители казват: Да ти имам грижите!

Добре, вие имате други грижи.

За вас грижа са парите.

За нас е любовта и доверието.

Мислите ли, че любовта може да бъде изключена, както се изключва радио?

— Тук най ми харесва — казва Ноа, който чете заедно с мен. — И при това трябваше да хванат навреме влака в десет и петдесет.

Нямате ли сърца?

Не знаете ли думата любов?

Защо ни забранявате това, което вие самите сте правили?

Защо ни наказвате за това, макар непрекъснато да ни казвате, че вече сме големи, вече сме зрели хора?

Знаем защо.

Шефът се страхува, че Карла ще забременее, а на интерната ще му излезе лошо име.

— Виж ти — казвам аз.

— Да — казва Ноа, — тук го дават темпераментно. Разбира се, такава бременност едва ли ще е най-приятното нещо!

Защо не ни разбирате?

Защо не ни помогнете?

Вие ни тикнахте в този интернат, както се оставя куфар в багажното, и щом в самотата си взаимно си помагаме, значи правим престъпление, нали?

Каква полза от хубавите ви приказки?

Повечето от нас са си изградили вече свои собствени светове като нас двамата.

Защо не ни помагате?

Защото сте идиоти!

— Тук вече прекаляват — подхвърлям.

— Със сигурност — казва Ноа.

Чета нататък:

Ние ще се опитаме да разбираме нашите деца и да ги защитаваме. И нашите деца ще бъдат по-щастливи от нас!

Не ви пожелаваме да се чувствате добре, защото вие и без това не умеете, никога не сте могли.

Карла Хонигщаш и Гастон Латуш.

— Сега ми върни писмото, за да му се порадват и нашите учители. — Ноа прибира листата. — Още ли ще се правиш на болен или следобед ще станеш?

— Защо?

— Чикита ще прави макумба. Точно в три. — Ноа се смее. — Чикита идва от Рио. Е, в Бразилия имат такова суеверие. Тя беше приятелка с Карла. Затова прави макумбата, за да може добрите духове да пазят Гастон и приятелката й Карла и лошите духове да не могат да им сторят нищо. За да се запази любовта им.

— Това са пълни глупости.

— Чужди нрави и обичаи. Аз ще отида. И поне още сто ученици ще отидат.

— Ще стана за малко и ще дойда.

— Но трябва да донесеш цигари или тютюн, кибрит или ракия.

— Защо?

— Не знам. Чикита каза, че ще ни обясни всичко, когато се съберем в падината. Аз ще занеса малко шише ракия.

— Аз ще донеса цигари — казвам аз. — Все едно ли е какви?

— Да. Чикита каза, че духовете пушат и пият всичко.

— Слава богу!

— Остави смешките. Гастон и Карла са изключени.

— Изобщо не ми е до смях. Наистина бих искал духовете да ги закрилят. Нищо лошо не съм казал. Духовете трябва да бъдат задоволени.

— Любовта е любов, която е любов — обяснява Ноа. — До нови срещи, по-горещи!