Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (6)

5.

Сега трябва да кажа нещо. Три неща. Вече е време. Първо: можех, разбира се, да напиша тази история по друг начин. Не досущ като Томас Ман, обаче на класически немски и с по-дълги изречения. Разбира се, че можех! Честно казано — така и започнах, така изглеждаше първият вариант. Дълги изречения. Никакви по-силни изрази. По-сладникаво. Без тези скорости. Знаете ли какво? След двадесет страници усетих, че е страшно досадно.

И мога да ви обясня защо. Защото съм хаймана. Точно какъвто е героят в книгата (противно на по-изисканите възрастни): ленив, нахален, разпуснат. Всезнайко. Знам всяка нова книга, всяка нова плоча, всяка нова група. И всичко ме отегчава до смърт. (Четете пак и пак, и пак Саган.) Аз съм мостра без стойност. На никого не мога да помогна, а и да можех, не искам. Когато с моите връстници възмъжеем, Бог да ви е на помощ! Защото ще натикаме този свят в преизподнята. (Това си мислите и вие, прекрасна ми читателко, възвишени читателю. В това сте убедени.) Обаче ние, хулиганите, със скрита злоба се опасяваме, че вие самите ще го направите. Не се опитвайте веднага да се представите като сърдити стари хора! Не го казвам с лошо чувство. Нека бъдем искрени. Вчера в Алжир имаше осемдесет и седем убити^[1]. Не е лошо като за съботен ден. Или?

Вижте, бих искал да съм разумен и мъдър и да пиша като Томас Ман. Но стига вече. Аз съм хулиган, както все ми се повтаря, а хулиганът, ако иска да бъде разбран, трябва да пише именно като хулиган. За да ме възприемете, е важно да разберете всяка моя дума. Защото преживях една история, която ме нарани болезнено, повече от всичко друго, случило се в живота ми. Това е — сигурно ще се смеете — една любовна история.

Не. Моля ви. Моля ви, не се смейте.

Благодаря. Сега вече разбирате това със стила, нали?

Второ: на страниците, които досега написах, все ругаех и проклинах моя старец. И го наричах свиня, престъпник, мошеник. А тука вече казвам, че му пожелавам да го хване рак, него и сладката леля Лизи. Вие четете всичко това. И така, има две възможности. Или си казвате: това е чудовищно. Момчето е чудовищно. Историята е чудовищна. Или си мислите: щом наистина толкова много мрази баща си, нека ни каже защо. Кратко и ясно. За да решим дали има право, или е патологичен случай.

Уверявам ви, не съм патологичен случай. Щяхте да ми повярвате, ако знаехте какво е направил баща ми. Но аз не мога да го напиша. Честна дума, не мога. Опитвах се. Не става. Или реввам, или се напивам. Защото не е само това, в което съдилищата обвиняват баща ми. То е много повече. Когато вече се познавахме от известно време, Верена ме попита какво е прегрешението на баща ми и защо го мразя толкова. И на нея, и на нея дори не можех да го разкажа. Отново се разревах. Но все пак успях да й кажа всичко, цялата мръсна истина.

Това е първата ми книга и работата върви много трудно. Затова ви моля, дайте ми още малко време — докато стигна до мястото, където Верена ме пита. Защото тогава ще ми бъде по-лесно. Защото просто ще пресъздам сцената: какво казва тя и какво казвам аз. Ще бъда, така да се каже, трето лице, не толкова засегнат. И нещата ще потръгнат, съвсем сигурен съм. Имайте само още мъничко търпение. Нали?

Благодаря ви!

И накрая идваме до третата точка: времето.

В първата версия описах всичко добросъвестно, в минало време. Както е редно. Тя беше най-хубавата жена, която някога бях виждал. Тя сложи ръката си върху моята. И тъй нататък, разбирате ме. Да, но не можах да издържа! Постоянно ме избиваше към настоящето.

Несъзнателно. Винаги го забелязвах едва когато вадех листа от машината да го прочета.

Не става. Не мога да пиша в минало време за това, което е моят живот, въздухът, който дишам, всичко, което имам и което бих искал да имам и за което се боря. Защото това, което искам да разкажа, е моето настояще! Аз съм в него. Аз трябва да остана в него. Денят, в който видях за първи път Верена, за мен е също толкова настояще, както и всяка буква, която в момента пиша. Всичко е настояще за мен. Всичко, което се случи след онази неделя следобед. Аз ще посегна на живота си — не, това е много изискано за един хулиган, нека този израз да остане за големите изискани писатели, — ще се самоубия, ако това настояще се превърне в минало. Знам: то няма да стане минало, докато нашата любов продължава. Затова нека продължа да пиша в сегашно време дори само от суеверие.

Нали? Благодаря ви още веднъж.