Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (148)

2.

Познато ли ви е това чувство?

Вие пътувате. Някой до вас говори, говори — часове… Той не иска да чува отговори. Наслада за него е само да го слушате. Мисис Дърам трябва да е много самотна жена…

Освен това е горещо. Яли сте прекалено много, защото никога досега не сте опитвали италианска кухня. Такива ордьоври. И такива спагети. И такива шницели. И такова сирене. И такова червено вино.

Признавам, аз съм пиян, когато продължаваме пътуването. Мисис Дърам не е пияна. Тя разказва и разказва. От време на време казвам „да“, от време на време — „не“.

Тя е щастлива. Има кой да я слуша.

Аз съм щастлив — всеки километър ме доближава до Верена.

Пинии. Цяла алея от пинии, през която сега пътуваме. Горещината. Яденето. Ако не бях в такъв полусън, щях да разбера какво разказва мисис Дърам. Така обаче…

Така обаче аз си припомням толкова много. Всичко, което се случи вечерта на 4 март, когато Манфред Лорд, пушейки своята хаванска пура, усмихвайки се, казваше:

— Представете си, тази госпожица Джералдин Ребер наистина твърдеше, че сте любовник на жена ми. Естествено, аз наредих да изхвърлят малкото чудовище.

— Правилно — казва Верена. (Господин Лео беше избърсал разлетия от нея коняк.) — Тя сигурно е и изнудвачка и никога няма да можеш да се отървеш от нея.

— Не вярвам.

— Какво?

— Че е изнудвачка, скъпа. В такъв случай щеше да се обърне към теб или към Оливер. Мен не може да ме изнудва. Логично ли е, Оливер?

Ти можеш да бъдеш изнудван, ако ти пъхна под носа страниците с иглените бодове, мисля си аз, но отговарям:

— Съвсем логично, господин Лорд.

— Виждаш ли, Верена, Оливер споделя моето мнение. Боже мой, възможно е наистина някога да сте се срещнали случайно някъде. Случайно казвам. Може би това момиче ви е видяло. Или някой друг. Госпожица Ребер обича Оливер, това е ясно, нали? И Оливер е убеден, че всичко е акт на отмъщение. Моля ви, избягвайте да се срещате сега, когато Верена отново ще се настани във вилата в Таунус. Трябва да ни виждат тримата заедно. Не трябва да оставяме никакъв шанс на малката госпожица.

— Какъв шанс?

— Господи, скъпа, ти не знаеш колко лоши са хората, колко бързо такъв гаден слух ще обиколи града. Моите делови приятели, нашите познати… Извинете ме, че го казвам, Оливер, но не мога да си позволя да загубя доброто си име. Аз ще бъда човекът, на когото ще се смеят. — Той угаси пурата си в пепелника и я смачка. — Не бих искал да ми се смеят, Оливер. Молбата ми е да уредите нещата с това ревниво момиче. А сега край. Да пийнем още нещо…