Йоханес Марио Зимел
Любовта е само дума (197)

2.

Главният инспектор Харденберг седеше на зелената маса в билярдната зала на хотел „Амбасадор“ и пушеше къса лула. Все още е слаб. Годините, изминали от времето, когато се занимаваше със случая „Мансфелд“, явно са отминали, без да го бележат. Беше си същия както тогава — висок, строен, симпатичен. И характерът му не беше се променил — все така обичаше деца и все така се държеше приятелски, търпеливо и с разбиране към събеседника.

— Повярвай ми, че познавах твоя Оливер много по-отдавна от теб — казва той на принц Рашид Джемал Ед-Дин Руни Бендер Шахпур Исфахани.

Малкият принц седи в едно кресло в билярдната, която инспекторът си беше уредил за работно помещение. В салона има фотоапарати и разни уреди на хората от следствения екип. Лампа със зелен абажур осветява билярдната маса.

— Знам, че ти е бил приятел и си го обичал. И аз го обичах. Когато го срещнах за първи път, той беше малко по-голям от теб. Рашид, искаш ли да ми помогнеш?

Принцът кимна, сълзи се стичаха по бледите му бузи. Той не ги бършеше.

— Кой… кой уби Оливер? — попита, хълцайки.

— Откъде знаеш, че е било убийство?

— Трябва да е било убийство, сър. Тъй като аз посрещнах Оливер на летището…

— Разкажи сега съвсем точно как стана.

— Онзи ден. В неделя. В три и половина. Той се върна от Люксембург със самолета на баща си. Бяхме се уговорили преди коледните празници, че аз ще го посрещна… Но всичко това вече ви го разказах!

— Разкажи ми го пак. Не бързай. Спокойно. Оливер няма да възкръсне. Но ако ти ни помогнеш, Рашид, положително ще открием виновника за смъртта му.

— Да, сър — каза малкият принц. — Обещавам ви, че ще направя всичко възможно да ви бъда в помощ. Оливер беше мой брат. Това е една наша игра.

— Да, познато ми е. В интерната, в който бях като малък, също я играехме — рече Харденберг. Той пусна една бяла топка да се търкаля по зеленото платно на билярдната маса. Тя улучи една червена.

— Сега, понеже Оливер е мъртъв, оставам съвсем сам — каза принцът. — Много съм нещастен, защото се страхувам, че никога вече няма да мога да се върна вкъщи.

— Не се отчайвай, Рашид. Още се случват чудеса.

— Добре, сър.

Инспекторът търкулна втора топка по зеления плат и допълни:

— Повечето хора са самотни, Рашид. Когато видях Оливер за първи път, и той беше самотен.

— Аз мисля, сър, че децата са като бездомни кучета.

— Има нещо вярно. Кажи ми, значи ти го очакваше на летището във Франкфурт?

— Да, сър. Той дойде от митницата, където го проверяваха, и ми каза, че много се радва, дето го посрещам. Това ме накара да се почувствам ужасно доволен.

— Какво друго каза?

— Че майка му е много болна. И ми даде талона.

— Какъв талон?

— Преди да отлети, беше оставил колата си в един гараж на летището. И тогава ме прати да уредя да изкарат колата от гаража.

— Белият ягуар?

— Да, сър.

— Защо сам не си го взе?

— Каза, че трябва да телефонира и няма време.

— Правеше ли впечатление на щастлив човек?

— Да, сър. Въпреки че майка му беше толкова болна. Аз отидох до гишето за колите, а той отиде в бара, за да телефонира.

— Всичко точно ли ми разказваш?

— Точно.

— Каза ли ти на кого иска да телефонира?

— Не, сър.

Вратата на билярдната се отвори и влезе Маркус, млад и амбициозен служител от следствения отдел. Той носеше три снимки, току-що проявени, още мокри. Инспекторът кимна на Рашид.

— Един момент.

— Разбира се, сър — отвърна малкият принц.

Маркус каза тихо на Харденберг:

— Това са отпечатъци от пръсти, които открихме в изцапаната с кръв кола на мъртвия. Те са на Оливер Мансфелд. Тези отпечатъци също намерихме в колата. Те са на този малък чужденец тук, взех неговите отпечатъци. Съвпадат. Но са по-стари и не са кървави. — Извади третата снимка. — А това са пръстови отпечатъци, които не може да се идентифицират. От Франкфурт пратих копие във Висбаден, във Федералната криминална служба. Отпечатъците не са регистрирани там. Те са много по-стари от тези на малкото момче.

— Вероятно на хора, които Оливер е возил в колата си.

— Вероятно.

— Какво прави доктор Петер?

— Все още работи в сутерена.

— Колко време му е необходимо?

— Господин инспектор, знаете колко е трудно при обесени.

— Да, знам. Между другото, пристигна ли вече този господин Лазарус?

— Кой?

— Господинът, който е чел ръкописа на мъртвия.

— А, да. Хеликоптерът е докарал и ковчег.

— Къде е господин Лазарус?

— Във вестибюла. Пие „Фернет Бранка“. Казва, че се чувства много зле. Молбата му е, ако е възможно, да говори с вас веднага.

— Тогава останете малко тук с момчето, докато говоря с господин Лазарус.

— Да, господин инспектор.

Харденберг се запъти към вратата. Пътьом погали Рашид по черната коса.

— Почакай няколко минути, моето момче. Ще се върна бързо.

— Да, сър.

Харденберг даде знак на Маркус. Той седна до Рашид и го потупа по рамото.

— Можеш ли да играеш билярд?

— Да, сър.

— Искаш ли да играеш с мен?

— Не, сър. Моля ви, не се сърдете, но не искам да играя сега.

— Защо?

— Защото убитият ми е като брат — отговаря принцът. — И ми е много криво. Моля ви, не ми говорете, иначе ще се разплача, а баща ми все казваше, че е невъзпитано да се плаче пред чужди хора.

Маркус зяпна момчето. Удари леко една билярдна топка. След това в голямата стая настана тишина.

А навън снегът продължаваше да пада, засипваше улици и пътища, тежки клони на стари дървета се пречупваха с пращене под неговата тежест. Като че ли самият въздух беше от сняг, като че ли изобщо нямаше въздух, а само леплива задушаваща маса без име, безплътна и същевременно потискаща, идваща от безкрайността на всемира, безмерна.